Когато мъжете останаха сами в столовата, аз се намерих седнал до самия мистър Мъртуейт. Едва ли е нужно да споменавам, че тъй като всички гости бяха англичани, те — щом присъствието на дамите престана да ги стеснява — се впуснаха в разговори върху политиката.
Трябва да си призная, че по отношение на тази тема, която представлява такъв голям интерес за болшинството от моите съотечественици, аз съм един от най-нетипичните англичани, живели някога на този свят. Общо взето, всеки разговор върху политиката ми изглежда най-скучният и безполезен от всички разговори. Когато бутилките с вино обиколиха за първи път масата, аз погледнах мистър Мъртуейт и забелязах, че той вероятно споделяше моето мнение по този въпрос. Той се държеше твърде внимателно, проявявайки уважение към чувствата на своя домакин, но от това не ставаше по-малко очевидно, че се готвеше да си подремне. Дойде ми наум мисълта, че си заслужава да се опитам да го държа буден с разговор за Лунния камък и ако това ми се удаде — да узная неговото мнение за по-нататъшното развитие в заговора на индусите след срещата, проведена в прозаическата обстановка на моята кантора.
— Ако не греша, мистър Мъртуейт — започнах аз, — вие се познавахте с покойната лейди Вериндър и донякъде сте се интересували от странните събития, завършващи с изчезването на Лунния камък?
Знаменитият пътешественик ми направи честта тутакси да се пробуди от дрямката си и да ме попита кой съм. Аз го осведомих за моите професионални връзки със семейство Хърнкасл, като не забравих да спомена за онова странно положение, което заемах спрямо полковника и неговия диамант. Мистър Мъртуейт се извърна на стола, остави зад гърба си цялата компания (и консерватори, и либерали) и съсредоточи цялото си внимание в мистър Бреф, един обикновен адвокат от Грейс-Ин скуеър.
— Чули ли сте напоследък нещо за индусите? — попита той.
— Имам всичките основания да предполагам, че един от тях ме посети вчера в моята кантора — отговорих аз.
Мистър Мъртуейт беше човек, който не се учудваше тъй лесно; но този мой отговор съвсем го изуми. Аз му разказвах какво се бе случило с мистър Люкър и с мен точно така, както го описах и по-горе.
— Ясно е, че прощалният въпрос на индуса беше зададен с някаква цел — добавих аз. — Защо му се искаше тъй много да знае в какъв срок длъжникът следва да изплати своя дълг?
— Възможно ли е да не се досещате за това, мистър Бреф?
— Срамувам се от глупостта си, мистър Мъртуейт, но наистина нищо не разбирам.
На знаменития пътешественик му се дощя да изследва докрай моята глупост.
— Позволете ми да ви задам един въпрос — каза той. — В каква фаза се намира сега заговорът на индусите да откраднат Лунния камък? Какви са техните най-близки намерения?
— Това не мога да кажа — отвърнах аз — Намеренията на индусите са тайна за мен.
— Намеренията на индусите, мистър Бреф, са тайна за вас само защото вие никога не сте се замисляли сериозно над тях. Нека си припомним и разгледаме заедно всички събития от деня, в който вие сте съставили завещанието на полковник Хърнкасл, до часа, когато този индус ви е посетил в кантората. При вашето положение на семеен адвокат е много важно — за опазване интересите на мис Вериндър, ако стане нужда — да имате едно ясно разбиране по цялата тази работа. Гледайки така на въпроса, кажете ми кое е по-интересно за вас — сам да се доберете до подбудителните причини на индусите и да ги разберете или пък искате аз да ви спестя труда по едно самостоятелно изследване и още сега да ви съобщя моето мнение?
Излишно е да споменавам, че аз напълно оцених практическия смисъл на първото от двете предложения и избрах именно него.
— Много добре — каза мистър Мъртуейт. — Нека разгледаме преди всичко възрастта на всеки един от тримата индуси. Аз ги видях и мисля, че те всички изглеждат на една възраст; а посетилият ви индус — както вие сам можете да потвърдите — се намира в разцвета на силите си. Вие не му давате и четиридесет години, нали? И аз съм на същото мнение. Да речем, че още няма четиридесет години. Сега погледнете назад към времето, когато полковник Хърнкасл е пристигнал в Англия и когато вие сте били въвлечени във възприетия от него план за опазването на своя живот. Не ви карам да броите годините. Ще кажа само това; ясно е, тези индуси, съдейки по тяхната възраст, трябва да са приемници на онези трима индуси (забележете, мистър Бреф — всичките брамини, от най-високата каста!), които са последвали полковника до тия брегове. Много добре. Тези наши приятели индуси са дошли да сменят ония, които са били тук преди тях. Ако ставаше въпрос само за това, работата нямаше да представлява особен интерес. Но сега същите индуси са направили нещо повече. Те са застанали начело на същата тази организация, която техните предшественици са създали в нашата страна. Не се плашете! Аз не се съмнявам, че тази организация, според нашите разбирания, е дребна работа. Нейният актив се състои в това: да разполагат с пари; да се ползуват от услугите на съмнителни англичани от чуждестранен произход и накрая да разчитат на съчувствието на неколцина свои съотечественици, които изпълняват най-различни длъжности в този голям град. Вие виждате, че в това няма нищо опасно! Но то трябва да се спомене, защото може би в нашите по-нататъшни разсъждения ще бъдем принудени отново да засегнем тази скромна индуска организация. А сега, след като уточнихме положението, ще ви задам един въпрос и се надявам, че вашият личен опит ще ви помогне да ми отговорите на него. Кое събитие, според вас, е дало на индусите първата възможност да откраднат диаманта?