Той ми подаде отворения си бележник. Най-напред беше преписан адресът на писмото, който бе написан като една фраза, без никакви препинателни знаци: „До тримата индуси живущи в дома на мис Макан във Фризингхол в Йоркшир“. После следваше оригиналният текст, а английският превод се намираше и се състоеше от следните мистериозни фрази:
„В името на Регента на Нощта, който седи на антилопа и чиито ръце обгръщат четирите краища на земята!
Братя, обърнете лицата си на юг и елате при мен на улицата на многото шумове, която се спуска към пътната река.
Причината е това:
Моите собствени очи го видяха.“
Тук писмото свършваше без никаква дата, бел никакъв подпис. Аз го подадох обратно на мистър Мъртуейт и си признах, че този любопитен образец на индуска кореспонденция съвсем ме бе объркал.
— Аз ще ви обясня първата фраза — каза той, — а поведението на индусите ще ви обясни останалото. В индуската митология богът на луната е представен като четирикрако божество, седнало на антилопа; една от неговите титли е Регент на Нощта. Тук именно се крие нещо, което много прилича на косвен намек за Лунния камък. А сега нека видим какво са направили индусите, след като затворническите власти им връчили писмото. Още същия ден, в който ги освободили, те тутакси се отправили към гарата и се качили на първия влак за Лондон. Във Фризингхол ние всички съжалявахме, че над по-нататъшните постъпки на индусите не бе извършено никакво тайно наблюдение. Но след като лейди Вериндър бе освободила детектива и преустановила всяко по-нататъшно следствие по изчезването на диаманта, никой вече не можеше да предприеме нещо по това дело. На индусите им бе дадена възможност да отидат в Лондон и те отидоха в Лондон. Какво и кога чухме за тях след това, мистър Бреф?
— Когато започнаха да досаждат на мистър Люкър — отговорих аз, — шляейки се около неговия дом в Ламбът.
— Четохте ли във вестника как мистър Люкър се обърнал за съвет към съда?
— Да.
— Ако си спомняте добре, той споменал за някакъв чужденец, който служел при него и когото той току-що бил уволнил, подозирайки го в опит за кражба; той подозирал също така, че този чужденец действувал заедно с индусите, които му досаждали. Изведнъж, мистър Бреф, става много ясно както относно човека, който е написал до индусите това писмо, което така ви обърка, така и относно намека — каква именно ориенталска скъпоценност този служащ се е опитал да открадне от мистър Люкър.
Изводът, както аз сам побързах да призная, беше достатъчно ясен и нямаше нужда от повече разяснения. Аз и преди това не се съмнявах, че Лунният камък е попаднал в ръцете на мистър Люкър именно по онова време, за което намекваше мистър Мъртуейт. Мене ме смущаваше само едно нещо: как са могли индусите да узнаят за това? Сега и този въпрос (според мен, най-трудният за разрешаване) получи своя отговор като всички останали въпроси. Макар и юрист, започнах да чувствувам, че мога да се доверя на мистър Мъртуейт; че той благополучно ще ме преведе със завързани очи и през последните завои на лабиринта, из който бе ме водил досега. Аз му направих този комплимент и той най-любезно го прие.
— Но сега ще трябва и вие на свой ред да ми помогнете да си изясня нещо… — каза той. — Някой е донесъл Лунния камък от Йоркшир в Лондон. Някой го е заложил срещу пари, иначе той не би се намирал в ръцете на мистър Люкър. Знае ли се вече кой е направил това?
— Доколкото ми е известно, още не.
— Носеха се някакви слухове за мистър Годфри Ейблуайт… но беше ли така? Казаха ми, че той бил прочут филантроп… а това е нещо, което решително говори против него.
Аз най-искрено се съгласих с мистър Мъртуейт по този въпрос. Същевременно се почувствувах задължен да му съобщя (разбира се, без да споменавам името на мис Вериндър), че мистър Годфри Ейблуайт е бил очистен от всяко подозрение въз основа на показания, за чиято достоверност мога да поръчителствувам.
— Много добре — спокойно произнесе мистър Мъртуейт, — нека предоставим на времето да разясни този въпрос. А сега, мистър Бреф, ние трябва да се върнем към индусите. Пътуването им до Лондон свършило с това, че станали жертва на нов неуспех. Изпускането на втората възможност да откраднат диаманта трябва, според мен, да се отдаде на хитростта и предпазливостта на мистър Люкър, който ненапразно се е издигнал в тази тъй доходна и древна професия — лихварството! Уволнявайки незабавно своя съмнителен служител, той е лишил индусите от помощта, която техният съучастник, промъкнал се в неговия дом, би им оказал. Занасяйки незабавно Лунния камък в касата на своя банкер, той изненадал и учудил заговорниците, преди да могат да си съставят нов план за действие. Откъде са разбрали индусите за всичко това и как са успели да задигнат разписката от банкера — това са неща, случили се тъй наскоро, че не си заслужава да ги разглеждаме. Достатъчно е да кажем, че те са узнали, че Лунният камък отново се е изплъзнал от ръцете им и че е бил депозиран (просто като „скъпоценна вещ“) в сейфа на банкера. А сега, мистър Бреф, каква трета възможност за открадването на диаманта може да им се представи и кога?