Заминах за чужбина с надеждата, че промяната на околната среда, продължителното ми отсъствие ще ми помогнат да забравя Рейчъл. Аз съм убеден, че човек, който отрича благотворното влияние на преселването и разлъката при подобни случаи, няма вярна представа за човешката природа. Промяната и раздялата отвличат вниманието от непрестанното съзерцаване на собствената скръб. Аз не забравих Рейчъл, но тъжният спомен загуби полека-лека своята горчивина поне през времето, докато разстоянието и новите впечатления все повече и повече заставаха между нея и мен.
От друга страна обаче, когато се отправих за дома, действието на това лекарство, което ми бе помогнало тъй много, започна да отслабва. Колкото повече се приближавах към страната, където живееше тя, и към възможността да я видя пак, толкова по-непреодолима ставаше и предишната й власт пад мен. Напускайки Англия, аз по-скоро бих умрял, отколкото да произнеса името й. Щом се завърнах в Англия и срещнах мистър Бреф, аз най-напред попитах за Рейчъл.
Разбира се, на мен ми разказаха всичко, което се бе случило в мое отсъствие — с други думи, всичко, което е изложено тук като продължение на разказа на Бетъридж, с изключение на едно обстоятелство. По това време мистър Бреф смяташе, че няма право да ми съобщи причините, които бяха накарали Рейчъл и Годфри Ейблуайт да развалят годежа си. Аз не го безпокоих с неудобни въпроси по това деликатно събитие. След болезненото разочарование, причинено ми от известието за нейното намерение да стане жена на Годфри, за мен бе достатъчно облекчение да узная, че тя бе размислила, бе се убедила в привързаността на своята постъпка и бе оттеглила назад дадената си дума.
След като изслушах разказа за миналото, следващите мои въпроси (все за Рейчъл!) преминаха към настоящето. Под чии грижи се намира тя сега? Къде живее, откога е напуснала дома на мистър Бреф?
Живеела при овдовялата сестра на покойния сър Джон Вериндър, мисис Меридю, която изпълнителите на завещанието на майка й помолили да й стане настойник и която се съгласила. Научих, че те двете се разбирали отлично и че понастоящем се настанили за лондонския сезон в дома на мисис Меридю на площад Портланд.
Половин час след като узнах това, аз се отправих към площад Портланд — без да имам смелостта да кажа за това на мистър Бреф!
Слугата, който ми отвори вратата, не беше сигурен дали мис Вериндър си бе в къщи. Аз го проводих горе с моята визитна картичка, за да може по-скоро да се разреши този въпрос: слугата се зърна и с проницателен израз на лицето ми съобщи, че мис Вериндър не била в къщи.
Бих могъл да подозирам някои други хора, че умишлено отказват да се срещнат с мен; но да подозирам Рейчъл в подобно нещо, ми бе невъзможно. Помолих да й предадат, че ще се върна пак в шест вечерта.
В шест часа на мен отново ми казаха, че мис Рейчъл я няма в къщи. Не беше ли поръчала тя да ми предадат нещо? Нищо. Нима мис Вериндър не бе получила моята картичка? Да, тя я получила.
Изводът беше съвсем ясен. Рейчъл не желаеше да ме види.
Аз, от моя страна, не можех да допусна да се отнасят към мен по този начин, без да се опитам да узная причината за това. Изпратих картичката си на мисис Меридю с молба да ми определи час за свиждане, когато на нея ще й бъде най-удобно.
Мисис Меридю ме прие веднага. Аз бях въведен в приятна малка гостна стая и се намерих пред приятна, дребна възрастна дама. Тя се оказа тъй добра, че изрази своето дълбоко съчувствие към мен, както и известна изненада. Но същевременно тя не можа. да ми обясни поведението на Рейчъл, нито можела да я уговаря за неща, отнасящи се очевидно до личните й чувства. Старата дама повтаряше все това — много пъти, с учтиво вежливо търпение, което нищо не бе в състояние да изтощи. Това беше всичко, което спечелих, обръщайки се към мисис Меридю.
Оставаше ми една последна възможност: да пиша на Рейчъл. Слугата, който й занесе писмото на другия ден, получи от мен строго нареждане да чака за отговор.