Донесеният отговор се състоеше само от една фраза:
„Мис Вериндър отказва да се впуска в кореспонденция с мистър Франклин Блейк“.
Колкото и да я обичах, оскърблението, нанесено ми с този отговор, предизвика в мен буря на негодувание. Още не бях се съвзел, когато мистър Бреф дойде да поговори с мен по някаква работа. Аз тутакси отклоних неговите делови въпроси и най-откровено му разказах всичко. И той като мисис Меридю не можа да ми даде никакво задоволително обяснение. Попитах го дали някой не беше ме оклеветил пред Рейчъл. Мистър Бреф не знаеше нищо за подобна клевета. Не бе ли споменавала Рейчъл нещо за мен, когато бе живяла под неговия покрив? Никога нищичко. Не беше ли попитала тя по време на моето дълго отсъствие дали съм жив или умрял? Такъв въпрос тя не била задавала. Аз извадих от портмонето си писмото, което бедната лейди Вериндър ми бе писала от Фризингхол в деня, когато напуснах нейния дом в Йоркшир, и обърнах внимание на мистър Бреф върху две изречения в това писмо:
„Ценната помощ, която оказахте при разследването във връзка с изчезналия диамант, изглежда, все още си остава непростителна обида за Рейчъл в сегашното й тежко душевно състояние. Вземайки слепешком участие в тази работа, вие сте увеличили нейните тревоги, тъй като с вашите старания неволно сте я заплашвали с разкриване на тайната й.“
— Възможно ли е — попитах аз, — тя и сега да изпитва към мен същото чувство на горчивина, както тогава?
Мистър Бреф изглеждаше явно подтиснат.
— Щом настоявате за отговор — каза той, — признавам, че не мога да си обясня нейното поведение по друг начин…
Позвъних, заповядах на слугата да опакова нещата ми и да изпрати за разписанието на влаковете. Изненадан, мистър Бреф ме попита какво възнамерявам да правя.
— Отивам в Йоркшир — отговорих аз — с първия влак.
— Мога ли да ви попитам с каква цел?
— Мистър Бреф, помощта, която аз най-невинно изявих при търсенето на диаманта, се оказа непростително оскърбление за Рейчъл преди една година и още продължава да бъде същото непростително оскърбление! Аз няма да търпя това положение! Решил съм да узная защо тя не искаше да каже нищо на майка си и защо изпитва такава неприязън към мен. Ако време, труд и пари могат да свършат това, аз на всяка цена ще открия крадеца на Лунния камък!
Достопочтеният стар джентълмен се опита да възрази, да ме накара да послушам гласа на разума — с една дума, искаше да изпълни своя дълг към мен. Но аз останах глух към всичките му увещания. Никакви съображения на света не биха могли да разколебаят в тази минута моята решителност.
— Ще подновя издирването — заявих аз — оттам, откъдето го прекъснах. И ще го провеждам стъпка по стъпка дотогава, докато стигна до решаващия факт. За пълнотата на следствието не достигат няколко неща — тях може да ми достави Габриел Бетъридж. И аз отивам при Габриел Бетъридж!
Същата вечер, при залез слънце, аз отново се намерих на познатата ми тераса пред тихия стар селски дом. Първият, когото срещнах в запустелия двор, беше градинарят. На въпроса: къде е Бетъридж, той ми отговори, че го е видял преди един час да се пече на слънце на обичайното си място в задния двор.
Аз добре познавах това място и му казах, че ще отида сам да го потърся.
Тръгнах по познатите пътеки и пътечки и погледнах през отворената портичка.
Ето го — милия стар приятел от щастливите дни, които никога вече няма да се върнат; ето го — на старото си място, на стария си плетен стол, с лула в устата, с „Робинзон Крузо“ на коленете и с двамата си другари — кучетата, които дремеха до него! Бях застанал така, че последните коси лъчи на слънцето хвърляха сянката пред мен. Дали кучетата я бяха забелязали, или пък острото им обоняние бе доловило моето присъствие — но те изръмжаха и скочиха на крака. Трепвайки на свой ред, старецът с едно подвикване ги накара да млъкнат, а после, като засенчи с ръка слабите си очи, погледна въпросително към човека, застанал на портата.
Очите ми се напълниха със сълзи. Аз трябваше да помълча за минутка, преди да се реша да проговоря.
Втора глава
— Бетъридж! — извиках аз, показвайки добре познатата ми книга, която лежеше на коленете му. — Предсказа ли ви „Робинзон Крузо“ тази вечер, че може да видите Франклин Блейк?
— Ей богу, мистър Франклин! — извика на свой ред старикът. — Точно това ми предсказваше „Робинзон Крузо“ в тази минута.
Той се изправи на крака с моя помощ и постоя така, като поглеждаше ту към мен, ту към „Робинзон Крузо“, сякаш не беше уверен кой от нас го бе изненадал повече. Състезанието спечели „Робинзон Крузо“. Бетъридж гледаше тази чудна книга с някакво неописуемо изражение на лицето, сякаш се надяваше, че сам Робинзон Крузо ще се появи от нейните страници и ще ни удостои с личното си засвидетелствуване.