Бетъридж тъжно поклати глава.
— Искрено съжалявам за това — каза той. — Аз се надявах да чуя, мистър Франклин, че между вас и мис Рейчъл всичко се е изгладило. Но ако трябва да постъпите така, както сте решили, сър — продължи той, след като поразмисли малко, — няма защо да отивате чак във Фризингхол. Можете да пренощувате съвсем наблизо. Фермата на Хотърстънови е само на две мили оттук. Против това вие нямате какво да възразите, в името на Рейчъл — лукаво добави старикът. — Хотърстън живее, мистър Франклин, не върху имота на Рейчъл, а на своя собствена земя.
Спомних си за тази ферма още щом Бетъридж спомена за нея. Къщата се намираше в една тясна долина, на брега на най-красивия поток в тази част на Йоркшир; фермерът разполагаше с отделни спални и гостна, които често даваше под наем на някои художници, риболовци и туристи. Аз не бих могъл да намеря по-приятно жилище за времето, което се канех да прекарам из тия места.
— А стаите свободни ли са сега? — попитах аз.
— Самата мисис Хотърстън, сър, ме помоли още вчера да препоръчам стаите й на някого.
— Аз ще ги наема, Бетъридж, с най-голямо удоволствие.
Ние се върнахме на двора, където бях оставил куфара си. Като провря една тояга под дръжката на куфара и го метна на рамото си, Бетъридж отново изпадна в същото онова смущение, което моето неочаквано появяване бе предизвикало в него, когато дремеше на плетения си стол. Той някак недоверчиво погледна към къщата, сетне се обърна към мен и още по-недоумяващо ме изгледа.
— Доста дълго вече си поживях на света — каза този най-добър и най-мил от всички стари слуги, — ала не съм очаквал, че някога ще ми се случи да видя подобно нещо. Там стои къщата, тук стои мистър Франклин Блейк… и ето че той обръща гръб на къщата и отива да нощува в наета квартира.
Той тръгна напред, като клатеше глава и мърмореше:
— Остава ми да видя само още едно чудо — каза ми той през рамо. — И това ще бъде, когато вие, мистър Франклин, решите да ми върнете седемте шилинга и шестте пенса, които ви дадох назаем още когато бяхте момче.
Тази малка шега сякаш възвърна неговото добро настроение и подобри душевното му състояние. Минахме през двора и излязохме през портата на парка. Щом напуснахме имението и стъпихме па неутрална почва, задълженията на гостоприемството (според моралния кодекс на Бетъридж) свършиха; сега влезе в сила любопитството.
Той се позабави, за да мога да вървя наред с него.
— Прекрасна вечер за разходка, мистър Франклин — каза той, сякаш ние с него току-що се бяхме срещнали случайно. — Да предположим, че вие пак бяхте тръгнали за хотела във Фризингхол, сър…
— Да?
— Тогава аз щях да имам честта да закуся с вас утре сутринта.
— Елате да закусите с мен у Хотърстънови.
— Много ви благодаря за честта, мистър Франклин. Но аз всъщност нямах предвид закуска. Струва ми се, че вие споменахте, че имате нещо да ми казвате. Ако не е някаква тайна, сър — каза Бетъридж, оставяйки настрана всички заобикалки, — аз умирам от нетърпение да узная какво ви е довело насам тъй неочаквано.
— А какво ме бе довело тук последния път? — попитах аз.
— Лунният камък, мистър Франклин. Но какво ви води насам сега?
— Пак Лунният камък, Бетъридж.
Старецът изведнъж се спря и ме загледа, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Ако това е някаква шега, сър — каза той, — страхувам се, че съм малко оглупял на стари години… аз не я разбирам.
— Не е шега — отвърнах аз. — Дойдох тук, за да продължа издирването, прекъснато след моето заминаване от Англия. Дойдох, за да направя това, което още никой не е направил: да узная кой е откраднал диаманта!
— Забравете този диамант, мистър Франклин! Послушайте моя съвет и оставете този диамант! Проклетият индуски камък обърква всеки, който се приближи до него. Не си губете парите и силите в най-цветущата си възраст, сър, да се занимавате с Лунния камък. Как можете вие да се надявате на успех, когато самият детектив Къф се провали с тази работа? Сержант Къф — повтори старецът, заплашвайки ме с показалеца си, — най-големият детектив на Англия!
— Решението ми е твърдо и непоколебимо, стари ми приятелю. Дори и детективът Къф не би могъл да ме разколебае! Впрочем рано или късно аз ще трябва да се посъветвам с мистър Къф. Чули ли сте напоследък нещо за него?
— Мистър Къф няма да ви помогне, сър.
— Защо не?
— След вашето заминаване, сър, в полицейските кръгове стана едно събитие. Прочутият Къф си подаде оставката и мина в пенсия. Наел си е малка къщичка, в Доркинг и е затънал до ушите в отглеждане на рози. Той сам ми писа за това, мистър Франклин. Отгледал е бялата мъхеста роза, сър, без най-напред да я присажда на кучешката роза. А мистър Бегби се кани да отиде в Доркинг и да му признае, че е загубил баса.