— Това няма значение! Аз просто ще трябва да се справя без помощта на мистър Къф. И преди всичко трябва да разчитам на вас.
Може би казах това някак небрежно. Както и да е изглежда, че нещо в моя отговор бе обидило Бетъридж.
— Вие бихте могли да се доверите и на някой по-неподходящ от мен, мистър Франклин, това мога да ви кажа — изрече той някак троснато.
Неговият тон, както и смущението в неговия глас ми подсказаха, че той разполага с някакви сведения, които не се решава да ми съобщи.
— От вас очаквам да ми помогнете да се добера до уликите, които са се изплъзнали от вниманието на мистър Къф. Зная, че сте в състояние да сторите това. Но по всяка вероятност вие можете да сторите и нещо повече?
— Какво повече, можете да очаквате от мен, сър? — с нескрито смирение попита Бетъридж.
— Очаквам повече, съдейки по това, което вие преди малко казахте.
— Просто самохвалство, мистър Франклин — упорито отговори хитрият старик. — Някои хора се раждат самохвалци на тоя свят и си остават такива до последния ден на живота си. Аз съм един от тия хора.
Оставаше ми само един начин да го придумам. Реших да се възползувам от неговата привързаност към Рейчъл и към мен.
— Бетъридж, бихте ли се зарадвали, ако чуете, че Рейчъл и аз отново сме станали добри приятели?
— Ако вие се съмнявате в това, сър, значи аз напразно съм служил във вашето семейство всичките тия години.
— Спомняте ли си как Рейчъл се държеше с мен преди заминаването ми от Англия?
— Тъй ясно, сякаш е било вчера! Моята господарка сама ви писа по този въпрос и вие бяхте тъй добър да ми покажете нейното писмо. В него се казваше, че мис Рейчъл се чувствува смъртно обидена от участието, което взехте в търсенето на диаманта. Й нито милейди, нито вие, нито пък някой друг ,може да отгатне защо.
— Точно така, Бетъридж! И ето че аз се връщам от чужбина и намирам, че Рейчъл продължава да се смята смъртно обидена от мен. Аз знаех още миналата година, че причината за това беше диамантът; зная, че е така, и сега. Опитах се да говоря с нея, но тя отказа да ме приеме. Опитах се да й пиша, но тя не пожела да ми отговори. Кажете, за бога, как да разбирам всичко това? Да открия истината за изчезването на Лунния камък — това е едничката възможност, която Рейчъл ми оставя.
Тези мои думи очевидно го накараха да погледне на нещата от другата им страна. Той зададе един въпрос, който ми показа, че аз най-после го бях трогнал и разколебал.
— Вие нямате никакви лоши намерения към нея, мистър Франклин, нали?
— Бях й сърдит, когато напуснах Лондон — отговорих аз. — Но всичко това е минало. Сега искам да накарам Рейчъл да се обясни с мен и нищо повече.
— Но да предположим, че направите някакво откритие, сър — не се ли страхувате, че това откритие може да издаде нещо неприятно за мис Рейчъл?
Разбрах неговото безгранично доверие към своята господарка, което му бе продиктувало тия думи.
— Аз вярвам в нея така, както и вие! — отговорих аз. — И най-пълното разкриване на нейната тайна не може да изнесе на бял свят нещо, което да намали, да отслаби вашето и моето уважение към нея.
След тези думи нерешителността на Бетъридж съвсем изчезна.
— Ако има нещо лошо в това да ви помагам, мистър Франклин — възкликна той, — то мога да ви кажа само едно: аз съм невинен като младенец! Ще ви покажа пътя към желаното откритие, а вие ще тръгнете по него сам-самичък. Спомняте ли си за нашата бедна прислужница Розана Спирман?
— Разбира се.
— Вие винаги подозирахте, че тя искаше да ви изповяда нещо във връзка с Лунния камък, нали?
— Аз не можех да си обясня нейното странно поведение по някакъв друг начин.
— Вие можете да прогоните съмненията си по този въпрос, мистър Франклин, когато пожелаете.
Сега дойде моят ред да се спра от изумление. Напразно се опитвах в припадащия здрач да видя изражението на лицето му. Стъписан от изненада, аз някак нетърпеливо го попитах какво означаваха неговите думи…
— Не бързайте, сър! — прекъсна ме Бетъридж. — Моите думи означават само едно: Розана Спирман е оставила писмо, адресирано до вас.
— Къде е то?
— У нейната приятелка в Кобсхол. Вие навярно сте слушали, когато бяхте тук, сър, за куцичката Люси — девойката с патериците?
— Дъщерята на рибаря.
— Същата, мистър Франклин.
— Защо писмото не ми беше изпратено?
— Куцичката Люси е също своенравна девойка, сър. Тя искаше да предаде писмото само във вашите собствени ръце. А вие бяхте вече напуснали Англия, преди да успея да ви пиша.