— Да се върнем веднага, Бетъридж, и още сега да вземем това писмо!
— Късно е вече, сър. Рибарите икономисват свещите си и в Кобсхол си лягат много рано.
— Глупости! Ние ще стигнем за половин час.
— Възможно е, сър. А когато стигнете там, ще намерите вратата заключена.
Той ми показа някаква светлинна, която блещукаше долу под нас; и в същата минута аз дочух в нощната тишина шуртенето на потока.
— Ето и фермата, мистър Франклин. Починете си добре тази нощ и елате при мен утре сутринта, ако благоволите, сър.
— Ще дойдете ли с мен при рибаря?
— Да, сър.
— Рано сутринта?
— Толкова рано, колкото ви е удобно.
И ние се спуснахме по пътеката, която водеше към фермата.
Трета глава
Почти нищо не помня от тази нощ, прекарана на Хотърстъновата ферма.
Спомням си смътно само за гостоприемното по-; срещане, за обилната вечеря, която би могла да нахрани цяло едно ориенталско село; за възхитително чистата спалня с единствен недостатък омразното наследство от нашите прадеди: пухеното легло; за неспокойната, безсънна нощ; за непрекъснатото драскане на кибритени клечки и палене на малката свещ; и за радостното чувство на облекчение, когато най-после слънцето се показа и аз вече можех да стана.
Бяхме се уговорили с Бетъридж — на път за Кобсхол — аз да се отбия за него толкова рано, колкото ми бъде удобно, което, изразено с езика на моето нетърпеливо желание да се сдобия с писмото, означаваше: толкова рано, колкото ми бе възможно. Без да дочакам закуската, аз си взех комат хляб и тръгнах на път, опасявайки се дали нямаше да заваря добрия Бетъридж още в леглото. За голямо мое облекчение той се оказа не по-малко развълнуван от предстоящото събитие. Намерих го, че ме чака — облечен, с бастун в ръка.
— Как се чувствувате тази сутрин, Бетъридж?
— Твърде зле, сър.
— Съжалявам да чуя това. От какво се оплаквате?
— От една нова болест, мистър Франклин, мое собствено изобретение. Не искам да ви плаша, но и вие вероятно ще се заразите от тази болест още днес сутринта.
— По дяволите!
— Чувствувате ли някакво неприятно парене под лъжичката, сър? И някакво отвратително чукане по темето? Още не? Но то ще се случи с вас в Кобсхол, мистър Франклин. Аз наричам това „детективска“ треска; и най-напред се заразих от нея от мистър Къф.
— Да-да! И вие навярно ще се излекувате, когато отворим писмото на Розана Спирман, нали? Да вървим тогава!
Макар че беше доста рано, жената на рибаря вече шеташе в кухнята. Когато Бетъридж ме представи, добрата мисис Йоланд изпълни една церемония, с която посрещала (както узнах по-късно) само почетни гости. Тя сложи на масата бутилка холандска ракия, две чисти лули и подхвана разговор с думите:
— Какво ново из Лондон, сър?
Преди да измисля някакъв отговор на този тъй общ въпрос, из тъмния ъгъл на кухнята се появи някакво странно видение. Слаба, измъчена девойка, с удивително красива коса, със свирепи проницателни очи, се приближи, накуцвайки, с помощта на патерица към масата, където седях, и втренчи в мен изпълнения си с ярост поглед — сякаш аз й внушавах отвращение, смесено с голям интерес; девойката ме гледаше като омагьосана.
— Мистър Бетъридж — каза тя, без да сваля погледа си от мен, — моля, повторете името му още веднъж.
— Този джентълмен се нарича — отговори Бетъридж (подчертавайки силно думата „джентълмен“) — мистър Франклин Блейк.
Девойката ми обърна гръб и изведнъж излезе от стаята. Добрата мисис Йоланд — доколкото си спомням — изказа някакви извинения за странното поведение на дъщеря си; а Бетъридж ми ги преведе на по-мек английски език. Аз казвам това наслуки. Вниманието ми беше изцяло погълнато от ударите на отдалечаващите се патерици. Туп-туп — нагоре по дървената стълба; туп-туп — из стаята над главите ни; туп-туп — надолу по стълбите, а след това на отворената врата отново се появи призракът, този път с писмо в ръка, и ми кимна да я последвам навън от стаята.
Оставих мисис Йоланд да изрича нови извинения и тръгнах подир тази странна девойка, която куцукаше пред мен все по-бързо и по-бързо надолу по брега. Тя ме заведе зад няколко рибарски лодки, където никой не можеше да ни види, нито да ни чуе; там тя се спря и за пръв път ме погледна в лицето.
— Стойте тук — каза тя, — искам да ви погледам.
Едва ли някой би могъл да се излъже в изражението на нейното лице. Аз й внушавах най-силните чувства на ненавист и отвращение. Не смятайте това за суетност и тщеславие от моя страна, ако ви кажа, че никоя жена още не беше ме гледала така. Решавам се дори на по-скромно признание: нито една жена още не ми бе дала да забележа това. Такова нахално и безцеремонно разглеждане човек може да издържи само до известен предел. Опитах се да насоча вниманието на куцичката Люси към друг предмет, не тъй омразен като моето лице.