С помощта на Бетъридж аз скоро застанах на мястото, където фарът и флагщокът се сливаха в една линия на хоризонта. Ръководейки се от паметната бележка, ние сложихме моя бастун в указаното положение, колкото можахме по-внимателно, върху грапавата повърхност на скалата. Сетне отново погледнахме часовниците си.
До началото на прилива оставаха още двадесет минути. Аз предложих да прекараме това време на брега вместо върху мократа и хлъзгава повърхност на скалата. Излезли на сухия пясък, аз се наканих да поседна, когато Бетъридж за мое голямо учудване се обърна да си ходи.
— Защо си отивате? — попитах аз.
— Вижте пак писмото, сър, и ще разберете.
Един поглед върху писмото ми припомни, че аз трябваше да направя откритието сам-самичък.
— Трудно ми е да ви оставя сам в такава минута — каза Бетъридж. — Но тя загина от ужасна смърт, бедната, и аз се чувствувам задължен, мистър Франклин, да изпълня последното й желание. Освен това — добави той поверително — в писмото не се споменава нищо, че трябва да запазите откритието в тайна и след това. Ще се поразходя из боровата горичка и ще ви чакам там. Не се бавете повече, отколкото е нужно, сър. Не е така лесно да се справи човек с такава болест като детективската треска при такива обстоятелства.
С това прощално предупреждение Бетъридж ме остави.
Колкото и бавно да минава времето, когато очакваме нещо, то започва да върви още по-бавно, когато се намираме пред някаква неизвестност. Това беше един от тези случаи, когато неоценимият навик на пушенето става особено полезен и утешителен. Аз запалих пура и седнах на наклонения бряг.
Слънчевата светлина придаваше особена красота на всичко около мен. Въздухът беше тъй свеж, че да се живее и да се диша само по себе си беше истинско наслаждение. Дори и усамотеният малък залив весело приветствуваше утрото; измамната влажна повърхност на Подвижните пясъци, издаваща златист блясък, скриваше спотаилия се в тях ужас под мимолетна усмивка. Това беше най-хубавият ден след моето завръщане в Англия.
Приливът започна още преди да допуша пурата си. Аз видях как пясъкът започна да се надига и после — как страшно затрепера неговата повърхност, сякаш някакъв дух живееше, движеше се и трептеше в неговите бездънни глъбини. Хвърлих пурата си и тръгнах обратно към скалите.
Според указанията в паметната бележка трябваше да опипвам сред водораслите надолу по бастуна тоягата, започвайки от края, който беше по-близо до фара.
Разузнавах по този начин по продължение на повече от половината на бастуна, без да напипам нищо освен ръбовете на скалата. Още един-два инча обаче — и моето търпение бе възнаградено. В една тясна мъничка цепнатина точно на това място, докъдето можеше да стигне моят показалец, напипах веригата. Когато се опитах да я проследя по посока на Подвижните пясъци, ръката Ми се заплете в гъста купчина водорасли, появила се тук без съмнение, след като това скривалище е било избрано от Розана Спирман.
Беше съвсем невъзможно да издърпам тия водорасли, нито пък да провра ръката си през тях. След като отбелязах мястото при по-близкия до Подвижните пясъци край на бастуна, аз реших да продължа търсенето на веригата по мой собствен план. Той се състоеше в това: да потърся отдолу под самата скала и да видя дали няма да намеря загубената следа от веригата на това място, където тя потъваше. Взех бастуна си и застанах на колене върху северния край на Южната скала.
При това положение моето лице се намираше почти наравно с повърхността на Подвижните пясъци. Тази гледка на все още потреперващите сегиз-тогиз пясъци тъй близо до мен беше толкова отвратителна, че аз за миг се уплаших. Ужасната мисъл, че покойната девойка може да се появи на мястото на своето самоубийство, за да ми помогне в търсенето на веригата; неизразимият страх, че тя ей сега ще се покаже над треперещите пясъци и ще ми посочи скривалището, изпълниха душата ми и ме накараха да почувствувам тръпки от студ под топлата слънчева светлина. Признавам си, че затворих очи в минутата, когато краят на бастуна ми хлътна в пясъка.