Но след миг, преди бастунът ми да потъне в пясъка с още няколко инча, аз се отърсих от този суеверен ужас и целият затреперах от вълнение. Мушкайки бастуна наслука, аз още при първия опит попаднах на нужното място. Бастунът се удари във веригата!
Изтеглих веригата без никакво усилие. На нейния край беше прикрепена или завързана тенекиената кутия.
Веригата беше тъй ръждясала от водата, че аз съвсем не можех да я откача от куката, която я свързваше с кутията. Като поставих кутията между коленете си и напрегнах всичките си сили, успях да издърпам капака. Вътре имаше нещо бяло. Опипах го с ръка и разбрах, че беше някакъв плат.
Започнах да изваждам плата; заедно с него се показа и едно смачкано писмо. Погледнах адреса и се уверих, че писмото бе за мен; сложих го в джоба си и издърпах останалата част на плата. Той беше сдиплен така, че да може да се побере в кутията и макар да бе престоял дълго време в нея, съвсем не беше пострадал от морската вода.
Занесох плата на сухия пясък, където го раздиплих и поизгладих. Нямаше никакво съмнение — това беше мъжка нощница.
Предната й част, когато я разгърнах и издигнах, представляваше мрежа от хиляди гънки и ръбове и нищо повече. Но когато обърнах нощницата от другата страна, аз тутакси видях петно от боята, с която беше боядисана вратата на будоара на Рейчъл!
Очите ми останаха приковани върху петното, а мисълта ми само в един миг ме пренесе от настоящето в миналото. Аз тъй ясно си спомних думите на детектива Къф, сякаш този човек отново стоеше пред мен и ми излагаше неопровержимия извод, до който бе стигнал, размишлявайки върху петното на вратата.
„Намерете в къщи дрехата, изцапана с тая боя. Узнайте на кого принадлежи тя. Вижте как това лице ще обясни своето пребиваване в стаята, където е изцапало дрехата си, между полунощ и три часа сутринта. И ако тази личност не може да ви даде задоволително обяснение, тогава няма защо да търсите другаде ръката, която е откраднала диаманта.“
Една след друга тези думи прииждаха в главата ми, повтаряйки се отново и отново с уморително, механическо еднообразие. Аз се изтръгнах от вцепенението, продължило сякаш няколко часа — макар че всъщност тия часове представляваха само няколко минути, — когато чух глас, който ме викаше. Вдигнах глава и видях, че най-после търпението на Бетъридж му бе изменило. Той едва се показваше между дюните — връщаше се към брега.
Когато видях старика, аз тутакси се върнах към настоящето и си припомних, че диренето, с което се бях захванал, още не е приключено. Бях открил петното върху нощницата. Ала чия беше тази нощница?
Първата ми мисъл бе да погледна писмото, което се намираше в джоба ми и което бях намерил в кутията.
Но щом пъхнах ръката си в джоба, сетих се, че имаше по-бърз начин да узная това. Самата нощница щеше да ми открие истината, тъй като по всяка вероятност тя беше белязана с името на собственика.
Аз я вдигнах от пясъка и потърсих този знак.
Намерих го и прочетох:
Собственото си име.
Познатите букви ясно ми казваха, че тази нощница беше моя. Погледнах нагоре. Видях слънцето, видях светлите води на залива, видях стария Бетъридж, който се приближаваше все повече към мене… Погледнах отново буквите. Моето име. Право пред очите ми — моето собствено име!
„Ако времето, трудът и парите могат да свършат това, аз ще открия крадеца на Лунния камък“ — с тия думи бях напуснал Лондон. Аз бях проникнал в тайната, която Подвижните пясъци бяха укрили от всички други хора. И въз основа на това неопровержимо доказателство — петното на нощницата — бях открил, че този крадец съм самият аз!
Четвърта глава
Нищо не мога да кажа за своите чувства.
Полученият удар, изглежда, съвсем бе парализирал всичките мои способности да мисля и чувствувам. Без съмнение аз не съзнавах какво става с мен, защото — според думите на Бетъридж — аз съм се изсмял, когато той дошъл при мен и ме попитал какво има; после съм сложил нощницата в ръцете му и съм му казал той сам да разгадае гатанката.
За това, което бе казано между нас двамата на брега, аз нямам ни най-малка представа. Първото място, за което сега си спомням, е боровата горичка. Ние с Бетъридж се връщахме по пътеката към къщи; и Бетъридж ми разправяше, че и той, и аз ще бъдем в състояние да погледнем трезво на нещата — след като пийнем по чашка грог.