После действието се пренесе от боровата горичка в малката гостна стая на Бетъридж. Моето решение да не влизам в къщата на Рейчъл бе забравено. Приятно ми беше да чувствувам прохладата и тишината на тази стаичка. Пих грог (съвсем необичайно за мен развлечение по това време на деня), който моят добър стар приятел приготви със студена като лед кладенчова вода. При каквито и да било други обстоятелства това питие просто би ме накарало да затъпея. Но сега то укрепи нервите ми. Аз започнах да гледам „трезво“ на нещата — както бе предсказал Бетъридж; и Бетъридж, от своя страна, също започна да гледа „трезво“ на нещата.
Страхувам се, че тази картина на моето състояние ще се стори на читателя твърде странна — да не кажа нещо повече. Изпаднах в такова едно изключително положение. Отдръпнах ли се от всяко човешко общество? Заставих ли се да анализирам неопровержимия, макар и невероятен факт, който се изпречи пред мен? Отправих ли се с първия влак за Лондон, за да се посъветвам с компетентни хора и незабавно да насроча следствие. Не! Аз намерих приют в къщата, в която бях решил никога да не влизам, за да не унизя собственото си достойнство; и седях, гълтайки ром с вода, в компанията на стария слуга в десет часа сутринта. Такова ли поведение би трябвало да се очаква от човек, поставен в моето ужасно положение? Мога само да отговоря, че познатото лице на стария Бетъридж беше за мен неоценимо утешение и че грогът на стария Бетъридж ми помогна така, както, струва ми се, нищо друго не би ми помогнало в телесната и душевната апатия, в която бях изпаднал. Само това мога да кажа за свое оправдание; и съм готов искрено да се възхищавам от моите читатели и читателки, ако те могат неизменно да опазват своето достойнство и строгата логичност на поведението си при всички обстоятелства в живота — от люлката до гроба!
— Тук има едно вярно нещо във всеки случай, мистър Франклин — каза Бетъридж, като хвърли нощницата на масата и показа към нея, като към живо същество, което би могло да го чуе, — вярното е това, че тя лъже!
Това негово успокоително схващане по въпроса не беше и мое схващане.
— Аз съм тъй невинен, що се отнася до кражбата на диаманта, както сте и вие — рекох аз. — Ала нощницата свидетелствува против мен! Петното и името върху нощницата — това са факти!
Бетъридж взе чашката от масата и я пъхна в ръката ми.
— Факти? — повтори той. — Пийнете още малко грог, мистър Франклин, и вие ще преодолеете слабостта, която ви кара да вярвате във факти. Мръсна работа, сър! — продължи той, понижавайки гласа си. — Ето как аз разгадавам гатанката! Нечиста работа, и ние с вас трябва да я изчистим! Нямаше ли нищо друго в тенекиената кутия, когато я отворихте?
Този въпрос тутакси ми напомни за плика в моя джоб. Аз го извадих и отворих. Показаха се няколко ситно изписани страници. С нетърпение погледнах края — за подписа. Розана Спирман.
Щом прочетох това име, внезапен спомен проблесна в ума ми и аз възкликнах, осенен от неочаквано подозрение.
— Стойте! Розана Спирман бе дошла при леля ми от изправителния дом, нали? Преди това Розана Спирман е била крадла, нали?
— Самата истина, мистър Франклин. Но какво от това, ако мога да попитам?
— Какво от това ли? Отде да знаем… може би… тя все пак е откраднала диаманта? Отде да знаем, може би тя умишлено е изцапала с боя моята нощница?
Бетъридж сложи ръка върху моята и ме спря, преди да мога да кажа нещо повече.
— Вие ще съумеете да се оправдаете, мистър Франклин, в това няма никакво съмнение… Но, надявам се, не по този начин! Вижте най-напред какво казва писмото, сър. От уважение към покойната вижте какво казва писмото.
Почувствувах сериозността на неговите думи, почувствувах я като приятелски упрек към мен.
— Съдете сам за нейното писмо — казах аз. — Ще го прочета на глас.
Започнах и прочетох следните редове: „Сър, аз трябва да ви призная нещо. Понякога признанието, в което се крие много мъка, може да се направи с няколко думи. Моето признание може да се изрази с три думи: Аз ви обичам.“
Писмото падна от ръката ми. Погледнах Бетъридж.
— За бога! — възкликнах аз. — Какво значи това?
На Бетъридж очевидно му беше неприятно да отговори на този въпрос.
— Тази сутрин вие бяхте сами с куцичката Люси — каза той. — Нима тя нищо не ви каза за Розана Спирман?
— Тя дори не спомена нейното име.
— Моля, върнете се към писмото, мистър Франклин. Казвам ви направо: аз нямам сили да ви огорчавам след всичко, което вече преживяхте днес. Нека тя сама говори за себе си, сър. И продължавайте да си сръбвате от грога. За ваше собствено добро, продължавайте да си сръбвате от грога!