Започнах отново да чета писмото:
„Би било срамно за мен да ви казвам това, ако бях жива. Но мене вече няма да ме има на света, сър, когато намерите моето писмо. Тъкмо това ми дава смелост. Няма да има дори и гроб, за да напомня за мен. И аз се решавам да напиша цялата истина именно защото Подвижните пясъци чакат, за да ме погълнат, щом всичко бъде сложено черно на бяло.
Освен това в моето скривалище вие ще намерите вашата нощница; изцапана с боя, и ще поискате да узнаете как се случи така, че аз я скрих и защо не ви казах нищо за това, когато бях жива. Мога да ви дам само едно обяснение: направих всички тези странни неща, защото ви обичам.
Аз не ще ви безпокоя да ви разказвам за себе си и за живота си до деня, когато вие пристигнахте в дома на моята господарка. Лейди Вериндър ме взе от изправителен дом. Отидох в изправителния дом от затвора. Хвърлиха ме в затвора, защото бях крадла. Станах крадла, защото майка ми тръгна да скита из улиците, когато бях още малко момиче. Майка ми тръгна да скита из улиците, защото господинът, моят бивш баща, я заряза. Никак не е нужно подробно да се разказва една такава обикновена история. Тя достатъчно често се среща във вестниците.
Лейди Вериндър беше много добра към мен, и мистър Бетъридж беше много добър към мен. Тези двама, както и директорката на изправителния дом, бяха единствените добри хора, които срещнах през целия си живот. Аз бих могла да си остана на мястото — не много щастлива, — но бих могла да си остана, ако вие не бяхте се появили. Не ви обвинявам, сър. За всичко съм си виновна аз и само аз!
Помните ли утрото, когато се зададохте откъм дюните, търсейки мистър Бетъридж? Вие приличахте на принц от вълшебна приказка. Приличахте на любим, съзерцаван само в мечти. Вие бяхте най-възхитителният мъж, когото някога бях срещала. Нещо подобно на щастливия живот, който аз никога още не бях познала, се мярна пред мен в минутата, когато ви видях. Не се смейте на това, ако можете. О, ако само бих могла да ви накарам да почувствувате колко е сериозно това за мен!
Аз се върнах в къщи и написах вашето и моето име едно до друго и едно прободено сърце в работното си сандъче. И тогава някакъв дявол — не, би трябвало да кажа: добрият ангел — ми прошепна: «Иди се виж в огледалото». Огледалото ми каза… все едно какво ми каза то. Но аз бях твърде смахната, за да се възползувам от това предупреждение. Аз все повече и повече ви обиквах и се привързвах към вас, като да бях жена от висшето общество — най-красивата жена, която някога сте срещали. Аз се опитвах — о, боже, как се опитвах! — да ви накарам да ме погледнете. Ако само знаехте как плачех по цели нощи от мъка и огорчение, че не ми обръщате никакво внимание! Тогава може би бихте ме съжалили и от време на време бихте хвърлили по някой поглед към мен, за да намеря сили да живея.
Но може би вашият поглед нямаше да бъде много любезен, ако знаехте как ненавиждах мис Рейчъл. Изглежда, аз се досетих, че сте влюбен в нея още преди вие сам да разберете това. Тя често ви даваше рози, за да ги носите на ревера си. Ах, мистър Франклин! Вие носехте моите рози по-често, отколкото вие или тя предполагахте. Единствената утеха, която имах по онова време, беше — скришом да сложа в чашата ви с вода моята роза, а розата на мис Рейчъл да изхвърля.
Ако мис Рейчъл наистина беше тъй хубава, както на вас ви се струваше, аз може би по-лесно бих понесла всичко. Не! Навярно аз още повече бих я ненавиждала. Какво щеше да стане, ако облечехте мис Рейчъл в дрехите на прислужницата и я лишехте от всичките й накити?… Не зная защо пиша всичко това. Едва ли би могло да се отрече, че фигурата й не е хубава — Рейчъл е много слабичка. Но кой би могъл да каже какво обичат мъжете? А на младите дами им е позволено да имат такива маниери, за които една прислужница би загубила мястото си. Но това не е моя работа. Не мога. да се надявам, че вие ще прочетете писмото ми, ако продължавам да пиша по този начин. Само че е обидно да слушаш да наричат мис Рейчъл хубава, когато знаеш, че всичко се дължи на дрехите и на нейната увереност в себе си.
Постарайте се да бъдете търпелив с мен, сър. Аз ей сега ще премина към въпроса, който ви интересува — деня, в който изчезна диамантът.
Но преди това искам да ви кажа още едно нещо, Моят живот не беше много тежък, докато бях крадла. Само когато в изправителния дом ме научиха да чувствува м собственото си падение и да се стремя към нещо по-възвишено — едва тогава дните станаха дълги и изморителни. Взеха да ме занимават мисли за бъдещето. Аз чувствувах присъствието на честните хора — дори и най-добрите честни хора — като упрек спрямо мен. Някакво мъчително усещане на самота ме придружаваше навсякъде — където и да отидех, каквото и да правех, каквито и хора да срещах. Мой дълг беше, зная това, да се старая да се разбирам с другите прислужници в новото ми работно място. Но аз някак си не можах да се сприятеля с тях. Струваше ми се, че те подозираха истината относно моето минало. Не съжалявам — съвсем не! — че бях подтикната да направя усилия да стана добра жена, но истината е, че това беше досаден, изморителен живот. Вие навлязохте в него като слънчев лъч, но ето че и вие ме разочаровахте. Аз бях достатъчно неразумна да се влюбя във вас, а не можех дори да ви накарам да ме погледнете! О, какво нещастие, какво страшно нещастие беше това!