И сега идва това, което исках да ви кажа. През онези дни на мъки и страдания аз на два-три пъти, когато бях свободна, посетих любимото си място: брега при Подвижните пясъци. И тогава си казах: «Изглежда, че тук ще свърши всичко. Когато вече не ще мога да понасям повече, мисля, че всичко ще свърши тук.» От това вие ще разберете, сър, че мястото ме беше омагьосало още преди вашето появяване. Аз непрестанно имах чувството, че нещо ще се случи с мен при Подвижните пясъци. Но никога не бях и помисляла, че това място ще стане моята голгота, докато не настъпиха дните, за които пиша сега. Тогава чак си помислих, че тук, на това място, ще свършат всичките ми грижи — веднъж завинаги.
Това е всичко, което мога да ви кажа за себе си, започвайки от утрото, когато ви видях за пръв път, до утрото, когато в къщи бе дадена тревога за изчезването на диаманта.
Аз бях тъй отегчена от глупавите приказки на прислужниците, които се чудеха кого първо да заподозрат; и тъй сърдита на вас заради грижите, които полагахте за, намирането на диаманта — за това, дето извикахте полицията, — че се държах колкото може по-настрана от всичко до късно през деня, когато полицаят от Фризингхол пристигна в къщи.
Мистър Сигрейв започна с това, както и вие може би си спомняте, че постави караули пред спалните на прислужниците; а те, разгневени, тръгнаха подире му, за да разберат с какво право той ги бе оскърбил. Аз също отидох с тях, защото, ако не бях правила това, което правят другите, мистър Сигрейв непременно щеше да ме заподозре, и то без да губи време. Намерихме го в стаята на мис Рейчъл. Той ни каза, че жените нямат работа там, и като ни посочи петното върху боядисаната врата, добави, че това са сторили нашите фусти, и ни изпрати всичките долу.
След като напуснах стаята на мис Рейчъл, аз се спрях за минутка на площадката, за да видя дали случайно не бях си изцапала роклята с боя. В това време покрай мен мина Пенелопа Бетъридж (единствената прислужница, с която се намирах в приятелски отношения). Тя видя какво правех и каза:
— Няма защо да се безпокоите, Розана. Боята върху вратата на мис Рейчъл е изсъхнала още преди няколко часа. Ако мистър Сигрейв не беше поставил караули пред нашите спални, аз бих му казала поне това. Не зная вие какво мислите, но аз никога през живота си не съм бивала тъй оскърбявана!
Пенелопа имаше доста раздразнителен характер. Аз я успокоих и я попитах за боята на вратата, която според нейните думи била изсъхнала още преди няколко часа.
— Откъде знаете, това? — попитах аз.
— Вчера прекарах цялата сутрин с мис Рейчъл и мистър Франклин — отвърна Пенелопа. — Разбърквах боята, докато те довършваха вратата. Чух когато мис Рейчъл попита дали вратата щеше да изсъхне до вечерта, когато ще дойдат гостите, за да могат и те да я видят. А мистър Франклин поклати глава и каза, че тя няма да изсъхне за по-малко от дванадесет часа. Отдавна беше минало обяд — към три часа, когато те я довършваха. Какво ви казва вашата аритметика, Розана? Моята ми казва, че вратата е била суха към три часа тази сутрин.
— Не ходиха ли снощи някои дами да видят вратата? — попитах аз. — Струва ми се, че чух мис Рейчъл да ги предупреждава да се пазят от боята.
— Никоя от дамите не би могла да зацапа вратата — отговори Пенелопа. — Аз оставих мис Рейчъл в леглото в дванадесет часа през нощта. Когато си излизах, погледнах вратата, тогава на нея нямаше никакво петно.
— Не би ли трябвало да кажете това на мистър Сигрейв, Пенелопа?
— Аз няма да изрека нито една думичка, за да помогна на мистър Сигрейв!
Тя тръгна да си гледа своята работа, а аз — моята.
Моята работа, сър, беше да ви оправям леглото и да ви разтребвам стаята. Това беше най-щастливият ми час през целия ден. Аз често целувах възглавницата, на която вашата глава бе почивала цяла нощ. Който и да е оправял стаята ви след мен, никой не е огъвал и прибирал вашите дрехи тъй внимателно, тъй грижливо, както правех аз. Всяка една от вашите дреболии лъщеше от чистота. Ала вие не забелязвахте това, както не забелязвахте и мен,… Моля да ме извините: пак почвам да се забравям. Ще побързам да продължа.