Пенелопа се върна при нас побесняла от яд — беше я оскърбило държането на мистър Сигрейв. Той намекнал, и то така, че не можеше да има никакво съмнение в смисъла на неговите думи — че подозира Пенелопа в кражба. Ние всички останахме много учудени, когато чухме това и искахме да знаем: защо?
— Защото диамантът се намирал в гостната стая на мис Рейчъл — отговори Пенелопа — и защото аз последна съм била там през миналата нощ.
Още преди Пенелопа да произнесе последната дума, аз си спомних, че след нея в гостната стая бе влизал и друг човек. Този човек бяхте вие. Главата ми се замая, мислите ми бяха страшно объркани. И ето, тъкмо тогава нещо ми подшушна, че петното върху вашата нощница може да има съвършено друго значение от това, което аз му придавах. «Ако трябва да се подозира човекът, който последен е бил в стаята — помислих си аз, — тогава крадецът не е Пенелопа, а мистър Франклин Блейк.»
Ако работата се отнасяше до някой друг джентълмен, мисля, че бих се засрамила от тези мои подозрения още щом те се мярнаха в ума ми.
Но самата мисъл, че ВИЕ бяхте паднали до моето ниво и че аз, притежавайки вашата нощница, можех да ви избавя от позора — и то какъв позор! — самата тая мисъл, казвам, сър, откри пред мен такава възможност да спечеля вашето благоволение, че аз слепешката преминах от подозрение към убеждение. И тутакси реших, че вие извикахте полицията и вдигнахте шум повече от всеки друг — само за да заблудите всички ни; и че ръката, която бе взела диаманта на мис Рейчъл, не можеше да бъде ничия друга ръка освен вашата.
Това откритие съвсем ме обърка. Аз почувствувах такова силно желание да ви видя — да ви изпитам с една-две думи относно диаманта, да ви накарам да ме погледнете и да ми поговорите, — че си понагласих косата, подокарах се, доколкото можах, и смело влязох при вас в библиотеката, където знаех, че бяхте се уединили да пишете нещо.
Вие бяхте забравили един от пръстените си горе в спалнята и това ми даде добър повод да ви безпокоя. Но, сър, ако някога сте обичали, вие ще разберете как изведнъж загубих всичката си смелост, когато влязох в стаята и се намерих пред вас. И тогава вие ме погледнахте тъй студено, благодарихте ми тъй равнодушно, задето ви бях намерила пръстена, че коленете ми се разтрепериха и аз едва ли не се строполих на пода пред краката ви. Щом благодарихте, ако си спомняте, вие отново се загледахте в писмената си работа. Аз се почувствувах тъй огорчена, тъй унизена от това отношение към мен, че събрах достатъчно сили да проговоря. «Странно нещо, сър — казах аз, — това, което се случи с диаманта.» Вие вдигнахте очи и отговорихте: «Да, наистина!» Отговорихте ми учтиво (не мога да откажа това), но все пак се държахте официално към мен, жестоко официално! Вярвайки, че носите диаманта със себе си, че той се намираше у вас, докато ми говорехте, вашата студенина тъй ме предизвика, че аз станах достатъчно смела, за да ви намекна за него. «Те никога не ще намерят диаманта, сър, нали?» — казах аз. — «Не! Нито пък ще открият човека, който го е взел; това мога да ви гарантирам!» Аз кимнах с глава и се усмихнах, сякаш исках да ви кажа: «Аз зная!» Този път вие ме погледнахте с някакво любопитство в очите; и аз почувствувах, че ние можехме да си кажем още няколко думи, които щяха да изнесат истината наяве. Но ето че мистър Бетъридж ни попречи. Аз дочух стъпките му; и тъй като знаех, че той беше против моето влизане в библиотеката по това време на деня — още повече че вие бяхте сам-самичък, — побързах да се измъкна, преди той да ме завари и изпъди.
Бях ядосана и разочарована. Но не загубих всичката си надежда. Ледът между нас беше счупен; трябваше само да внимавам следващия път мистър Бетъридж да не ни попречи.
Когато се върнах долу, в стаята на прислужничките, звънецът биеше за обед. Беше вече по средата на деня! А пък аз още не бях си доставила материалите за новата нощница! Имаше само една възможност за това. На обеда се престорих на болна и по този начин си осигурих свобода на действие до времето за чая.
Какво правих тогава, когато всички мислеха, че съм в леглото си, как прекарах нощта, след като по време на чая отново ме изпратиха да си легна — за това няма нужда да разказвам подробно. Детективът Къф узна поне това, ако не можа да узнае нищо повече. И аз се досещам как… Познаха ме (макар че не си вдигнах воала) в магазина във Фризингхол. Срещу мен зад щанда, където купувах плата, висеше огледало; в това огледало аз видях как един от продавачите, показвайки моите рамене, прошепна нещо на своя колега. А през нощта, когато, заключена в стаята си, тайно вършех работата си, аз дочувах зад вратата дишането на прислужниците, които ме следяха.