Но това ми беше все едно тогава, все едно ми е и сега. В петък сутринта, няколко часа преди мистър Къф да влезе в къщи, новата нощница — която щеше да замести прибраната от мен — беше ушита, изплакната, изсъхнала, огладена, маркирана и сдиплена така, както перачките обикновено сгъват изпраното бельо, и благополучно лежеше във вашия скрин. Нямаше защо да се страхувам (ако бельото в къщи бъде прегледано), че новата нощница би ме издала. Всичкото ви бельо беше съвсем ново — ушито вероятно след завръщането ви от чужбина:
След това дойде детективът Къф; той накара всички ни да ахнем от почуда, когато обясни какво мисли за петното на вратата.
Аз ви подозирах (както вече си признах!) повече за това, защото ми се искаше вие да сте виновният, отколкото поради каквато и да е друга причина. А ето че сега и детективът бе стигнал до същото заключение (относно нощницата) по съвсем различен път. А нощницата, единствената улика против вас — се намираше в моите ръце! И никой нищичко не знаеше за това… включително и вие! Не смея да ви кажа какво чувствувах, когато си мислех за всичко това — дори и споменът за мен ще ви стане омразен!…“
На това място мистър Бетъридж вдигна очи от писмото.
— Ни най-малката светлинка дотук, мистър Франклин — каза той, като свали тежките си рогови очила, и поотдалечи от себе си изповедта на Розана Спирман. — Стигнахте ли вие до някакво заключение, сър, докато аз четох?
— Довършете най-напред писмото, Бетъридж; може би неговият край ще ни наведе на някаква следа. А след това ще ви кажа една-две думи.
— Много добре, сър. Нека очите ми отпочинат малко, след това ще продължа. Впрочем, мистър Франклин, не желая да ви притискам, но няма ли да ми кажете с една думичка, не виждате ли някакъв изход от тази ужасна бъркотия?
— Ще се върна в Лондон — рекох аз — и ще се посъветвам с мистър Бреф. Ако той не може да ми помогне…
— Да, сър?
— И ако детективът не пожелае да напусне убежището си в Доркинг…
— Няма да пожелае това, мистър Франклин.
— Тогава, Бетъридж, доколкото мога да предвидя сега, всичките мои възможности ще бъдат изчерпани. Освен мистър Бреф и детектива не познавам нито един друг човек, който би могъл да ми бъде полезен с нещо.
Едва бях изрекъл тия думи, и ето че някой почука на вратата. На лицето на Бетъридж се изписа учудване и досада. Кой ли бе дошъл да ни смущава?
— Влезте! — изкрещя той ядосан. — Който и да сте.
Вратата се отвори и при нас спокойно влезе мъж с най-забележителната външност, каквато някога бях виждал. Съдейки по неговата фигура и движения, той беше още доста млад. Но ако се съди по лицето му и ако го сравним с Бетъридж, той изглеждаше по-стар от него. Цветът на лицето му беше мургав; като на циганин; над дълбоко хлътналите му бузи рязко се издаваха скулите. Носът му имаше изящното очертание и форма, които се срещат тъй често у древните народи на Изтока и тъй рядко — сред новите племена на Запада. Високо чело, набраздено с безброй ивици и бръчки. И върху това странно лице — очи, още по-странни, с меко кафяв цвят; очи замечтани и тъжни, скрити дълбоко в орбитите си; очи, които ви гледат (поне така беше с мен) и приковават вашето внимание със силата на собствената си воля. Прибавете към това куп гъста, леко накъдрена коса, която по някакъв каприз на природата беше променила вида си по най-причудлив начин. На темето тя все още бе запазила своя естествено тъмен цвят. От всички страни на главата му — без никакъв постепенен преход към посивяване, който би намалил силата на необикновения контраст — косата му беше съвършено бяла. Линията между тия два цвята не беше равна. На места белите коси се врязваха нагоре в черните, а на други — черните се врязваха надолу в белите. Погледнах този човек с любопитство, което — срам ме е да си призная — никак не можех да обуздая. Меките му кафяви очи кротко гледаха към мен; и той отвърна на моята неволна грубост (тъй силно се бях втрещил в него) с извинение, което, ако питате мен, аз съвсем не заслужавах.
— Извинете — каза той, — не знаех, че мистър Бетъридж е зает. — Той извади от джоба си някаква хартийка и я подаде на Бетъридж, като прибави: — Списъкът за идущата седмица.
Очите му отново се спряха на мен; той излезе от стаята тъй тихо, както бе влязъл.
— Кой е този човек? — попитах аз.
— Помощникът на мистър Канди — отговори Бетъридж. — Впрочем, мистър Франклин, вие ще се наскърбите, като чуете, че дребничкият доктор още не се е оправил от болестта, която го сполетя, когато се връщаше у дома си след вечерята на рождения ден на мис Рейчъл. Физически той се чувствува твърде добре, но е загубил паметта си по време на треската и оттогава досега тя още не се е възвърнала напълно. Сега цялата работа пада на плещите на неговия помощник. Пациентите му много намаляха, останаха само бедните. За тях няма друг избор, както знаете. Те трябва да се помирят с този пъстрокос и мургав като циганин човек или да се откажат от всяка медицинска помощ.