— Вие, изглежда, не го обичате, Бетъридж?
— Никой не го обича, сър.
— Но защо той е така непопулярен?
— Преди всичко самата му външност е против него. После носят се слухове, че мистър Канди го прибрал въпреки доста съмнителната му репутация. Никой не знае нищичко за него. Няма си нито един приятел. Как бихте могли да очаквате, сър, някой да го обича след всичко това?
— Разбира се, това едва ли би могло да се очаква. А мога ли да ви попитам за какво му бяхте нужен, когато ви подаде тази хартийка.
— Донесе ми списъка на болните, сър, които имат нужда от малко вино. Моята господарка имаше обичая да раздава хубаво вино — порт и херес — на бедните болни; и мис Рейчъл пожела този обичай да продължава. Времената се промениха! Времената се промениха! Спомням си как мистър Канди сам донасяше списъка на моята господарка. А сега помощникът на мистър Канди го донася на мен… Аз ще дочета писмото, ако ми позволите, сър — каза Бетъридж, взимайки отново изповедта на Розана Спирман в ръцете си. — Не е много весело четиво това, уверявам ви. Но все пак то не ми дава да мисля за миналото и да се натъжавам.
Той сложи очилата и мрачно поклати глава.
— Има здрав смисъл, сър, в нашето поведение, когато се появяваме на този божи свят. Всеки един от нас, повече или по-малко, се съпротивява на това появяване. И в това отношение ние всички сме прави, всички до един!
Помощникът на мистър Канди ми направи такова силно впечатление, че аз не можах изведнъж да прогоня мислите си за него. Отминах незабелязано последните философски разсъждения на Бетъридж и се върнах на въпроса за човека с шарената коса.
— Как се казва той? — попитах аз.
— Името му е просто отвратително — изръмжа Бетъридж. — Езра Дженингз.
Пета глава
Произнасяйки името на помощника на мистър Канди, Бетъридж очевидно си помисли, че бе загубил достатъчно време върху такъв един нищожен предмет на разговор, и отново се зае с писмото на Розана Спирман.
Аз седях до прозореца и чаках, докато той свърши. Лека-полека впечатлението, което ми направи Езра Дженингз (макар при състоянието, в което се намирах тогава, да беше съвсем непонятно как който и да било човек би могъл да ми направи каквото и да било впечатление), започва да отслабва. Мислите ми тръгнаха по нормалния си път. Още веднъж аз сe заставих да погледна положението си право в лицето. Още веднъж започнах да размишлявам върху плана, който най-после си бях съставил за моите бъдещи действия.
Да се върна в Лондон още същия ден, да разкажа всичко на мистър Бреф и накрая — което беше най-важното — да се добера (все едно по какъв начин и с цената на какви жертви) до лична среща с Рейчъл — ето какъв беше моят план, доколкото аз изобщо бях способен да правя някакви планове по онова време. Оставаше ми един час до лондонския влак; оставаше ми и слабата надежда, че Бетъридж може да открие в още непрочетената част от писмото на Розана Спирман нещо, което би трябвало да узная… което би могло да ми бъде от полза, преди да напусна къщата, в която изчезна диамантът. Ето защо реших да почакам, докато той свърши с четенето.
Писмото завършваше по следния начин:
„Не бива да ми се сърдите, мистър Франклин, дори и ако аз малко потържествувах, когато разбрах, че държа в ръцете си цялото ваше бъдеще. Тревогата и опасенията скоро се върнаха в мен. Знаейки как детективът Къф гледа на въпроса за изчезването на диаманта, за мен не беше трудно да отгатна, че той ще започне с претърсването на нашето бельо и вещи. В стаята ми нямаше такова място, в цялата къща нямаше такова място, което, според мен, да не е застрашено от предстоящия обиск. Как да скрия вашата нощница така, че дори и Детективът Къф да не може да я намери? И как да сторя това, без да губя нито минутка ценно време? Не беше лесно да се отговори на тези въпроси. Моята нерешителност свърши с това, че измислих начин, който може би ще ви накара да се посмеете. Аз се съблякох и после облякох вашата нощница върху себе си. Вие бяхте я носили — и обличайки я след вас, аз изпитах още един радостен миг.
Следващата новина, стигнала до нас, прислужниците, показа, че аз тъкмо навреме бях успяла да облека вашата нощница. Детективът Къф бе пожелал да види книгата, в която се записват дрехите за пране.