Занесох тази книга в гостната на моята господарка. Ние с Детектива се бяхме срещали неведнъж в последно време. Аз бях сигурна, че той ще ме познае, но не бях сигурна как ще постъпи, когато ме види и разбере, че работя в къща, където е изчезнала скъпоценна вещ. Почувствувах, че в това състояние на неизвестност за мен ще бъде по-добре да ускоря нашата среща и тутакси да узная най-лошото.
Когато му подадох книгата, той ме погледна, като да му бях съвършено непозната, и с особена учтивост ми благодари, задето му я бях занесла. Помислих си, че и едното, и другото бяха лоши признаци. Никой не можеше да каже какво щеше да говори той по мой адрес зад гърба ми; никой не можеше да каже колко скоро щяха да ме арестуват и да ме обискират така, както трябва. Време беше вече вие да се завърнете от гарата, където бяхте отишли да изпратите мистър Годфри Ейблуайт; аз отидох на вашата любима алея между храстите, за да се опитам отново да поговоря с вас — последният случай, както предполагах, който можеше да ми се представи.
Но вие не се появихте; и което беше още по-лошо, мистър Бетъридж и детективът Къф минаха покрай мястото, където бях се скрила — и мистър Къф ме видя.
След това на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се върна към своята работа, докато не ми се случеше някоя нова беда. Но тъкмо когато се канех да пресека алеята, ето че вие се върнахте от гарата. Вървяхте право към храстите. И когато ме видяхте — сигурна съм, сър, че ме видяхте, — вие изведнъж се извърнахте от мен, сякаш аз бях чумава, и си влязохте в къщи.
Аз се промъкнах в къщи по задните стълби. По това време в пералнята нямаше никой и аз поседях там сама. Вече ви казах за мислите, които Подвижните пясъци ми навяваха. Сега тия мисли отново се върнаха в главата ми. Попитах се: кое ще бъде по-трудно, ако работите вървят все така — да продължавам да понасям равнодушието на мистър Франклин или да се хвърля в Подвижните пясъци и да сложа край на всичко и завинаги?
Излишно би било да очаквате от мен да обясня собственото си поведение по онова време. Колкото и да се мъча, аз самата нищо не мога да разбера.
Защо не ви спрях, когато се отвърнахте от мен по такъв жесток начин? Защо не извиках: «Мистър Франклин, аз трябва да ви кажа нещо, което се отнася до вас, и вие сте длъжен да ме изслушате и ще ме изслушате». Вие се намирахте под моя власт,
ЗАБЕЛЕЖКА на мистър Франклин Блейк. Бедната девойка тук греши. Аз не я видях. Аз наистина възнамерявах да се разходя из алеята. Но си помислих, че леля ми навярно ще иска да ме види след завръщането ми от гарата и затова тръгнах към къщи.
в ръцете ми, така да се каже. Нещо повече, аз имах възможност (ако само можех да ви накарам да ми се доверите) да ви бъда полезна в бъдеще. Разбира се, аз съвсем не предполагах, че вие — един такъв джентълмен — бихте откраднали диаманта само заради удоволствието да го откраднете. Не! Пенелопа бе чула мис Рейчъл, а пък аз бях чула мистър Бетъридж да говори за вашата разточителност и за вашите дългове. За мен беше ясно, че вие сте взели диаманта, за да го продадете или да го заложите, и по този начин да се снабдите с необходимите пари. Да! А пък аз бих могла да ви кажа името на един лихвар в Лондон, който би ви заел доста голяма сума срещу такъв залог като диаманта, и то без да ви зададе нито един неудобен въпрос. Защо не ви заговорих тогава! О, защо не поговорих с вас!…
Но каква полза има сега да мисля върху собствените си грешки? Истината си е истина, и то съвсем ясна. Далеч от вас аз ви обичах с цялото си сърце и душа. Във ваше присъствие — няма защо да отричам — аз се страхувах от вас; страхувах се да не ви ядосам; страхувах се от това, което бихте могли да ми кажете (макар и да бяхте взели диаманта), ако бих се осмелила да ви открия, че съм узнала това. Аз почти бях започнала да се издавам, когато ви заговорих в библиотеката. Тогава вие не ми обърнахте гръб. Но се отдръпнахте от мен, като да бях чумава. Опитах се да ви се разсърдя и по този начин да извикам на помощ всичката си смелост. Но уви! Успях да почувствувам само собственото си нещастие и унижение. «Ти си грозна, рамото ти е криво, ти си само една слугиня ..: защо се опитваш да говориш с мен?» Вие никога не изрекохте нито една от тия думи, мистър Франклин: и все пак вие ми казвахте всичко това! Може ли някой да си обясни такава лудост? Не! Не може да се направи нищо, освен да се изповяда истината… и да се забрави.
Още веднъж ви моля за извинение, че се отклоних от въпроса, от това, което трябва да ви кажа. Не се бойте, то няма да се случи пак… Наближава краят на писмото ми.
Първият човек, който влезе в безлюдната стая, беше Пенелопа. Тя отдавна бе открила моята тайна и бе направила всичко възможно, за да ме вразуми — направила го бе по най-любезен начин.