— Ах! — каза тя. — Знам защо седите тук сам-самичка и се съсипвате! Най-добре би било за вас, Розана, ако мистър Франклин си отиде… Мисля, че той скоро ще ни напусне.
Мисълта за вашето възможно заминаване нито веднъж още не беше влизала в главата ми. Нямах сили да отговоря на Пенелопа. Можех само да я гледам.
— Току-що оставих мис Рейчъл — продължи Пенелопа — и доста се поизмъчих с нейните капризи. Казва, че не можела повече да остане тук заедно с тия полицаи; че още днес ще говори с господарката и утре ще отиде при леля си, лейди Ейблуайт. Ако тя направи това, мистър Франклин тутакси ще намери причини да ни остави, вярвайте ми!
След тези думи аз си възвърнах способността да говоря.
— Значи според вас мистър Франклин ще замине с нея? — попитах аз.
— С най-голямо удоволствие, ако тя би му позволила. Но тя няма да му позволи това. И на него му досадиха нейните капризи; той е изпаднал в немилост пред нея — и то след всичко, което направи, за да й помогне! Горкият! Не, не! Ако те не се одобрят до утре, вие ще видите мис Рейчъл да отива на една страна, а мистър Франклин на друга. Накъде ще се отправи той — не мога да кажа; но когато мис Рейчъл си замине, той няма да остане тук, Розана.
Успях да прикрия отчаянието си, което почувствувах при мисълта за вашето заминаване. Да си кажа истината, аз видях някаква слаба надежда за себе си в това, че между вас и мис Рейчъл е изникнало сериозно недоразумение.
— Знаете ли — попитах аз, — за какво са се скарали те?
— Вината е само у мис Рейчъл — каза Пенелопа — и доколкото ми е известно, причините са само капризите на мис Рейчъл и нищо повече. Не искам да ви огорчавам, Розана, но не се увличайте по мисълта, че мистър Франклин някога би се скарал с нея. Та той толкова много я обича!
Пенелопа едва бе изрекла тези жестоки думи, и при нас дойде да ни извика мистър Бетъридж. Всички прислужници и прислужнички трябваше да се съберат в хола. Оттам ние трябваше да се отправяме една по една към стаята на мистър Бетъридж, където детективът Къф щеше да ни разпитва.
Моят ред дойде след разпита на камериерката на милейди и на първата прислужница. Въпросите на мистър Къф — макар че той ги замаскирваше много изкусно — скоро ми показаха, че тия две жени (моите най-големи неприятелки в къщата) бяха подслушвали пред вратата ми в четвъртък през деня и отново в четвъртък през нощта. Те бяха наговорили на детектива достатъчно неща, за да му открият част от истината. Той вече знаеше, че аз скришом бях ушила нова нощница, ала погрешно си мислеше, че изцапаната с боя нощница беше моя. От това, което ми каза, стана ясно и едно друго нещо, макар че аз съвсем не можах да го проумея. Мистър Къф, разбира се, подозираше, че аз съм замесена в изчезването на диаманта. Но същевременно той ми подсказа, и то умишлено, както предполагах, — че не ме смята за главната виновница за изчезването на скъпоценния камък. Изглежда, той си мислеше, че аз съм действувала по заповед на някой друг. Кой беше този «друг» — аз не можех да отгатна тогава, както не мога да отгатна и сега.
Едно нещо беше съвсем ясно — че детективът Къф дори и не подозираше къде беше истината. Вие се намирахте в безопасност дотогава, докато не се намереше вашата нощница; но нито минутка повече.
Мъчно ми е, че разкривам пред вас всичкия си ужас и отчаяние, които ме изпълниха тогава. Невъзможно ми беше повече да нося вашата нощница. Можех всеки час да бъда арестувана, отведена във Фризингхол и изцяло обискирана. И докато още се намирах на свобода, аз трябваше да избирам — и то незабавно — или да унищожа нощницата, или да я скрия някъде далеч от къщата.
О, ако само не ви обичах толкова много! Тогава, мисля, бих могла да я унищожа, да я изгоря. Но уви! Как бих могла да унищожа единственото нещо, което притежавах и което можеше да докаже, че ви бях укрила и спасила? Ако ние бяхме стигнали до взаимно обяснение и ако вие почнехте да се съмнявате в моите най-добри намерения, как бих могла тогава да спечеля вашето доверие, ако не можех да ви покажа нощницата? Несправедлива ли бях към вас да вярвам така, както вярвах тогава и както все още вярвам — че вие бихте се поколебали да споделите тайната си с едно бедно момиче като мен и да ме приемете като съучастничка в кражбата, която вашите парични затруднения бяха ви накарали да извършите? Помислете си за вашето студено държане към мен, сър, и вие едва ли бихте се учудвали на моето нежелание да унищожа единственото средство, с което бих могла да спечеля вашето доверие и вашата благодарност — средство, което аз бях достатъчно щастлива да притежавам.