Лунният камък

Ето защо аз реших да скрия нощницата; и за тази цел избрах мястото, което познавах по-добре от всяко друго — Подвижните пясъци.

Щом разпитът свърши, аз използувах първия минал през главата ми предлог и поисках разрешение да изляза да се поразходя на чист въздух. Отидох право в Кобсхол, в къщата на мистър Йоланд. Жена му и дъщеря му бяха най-добрите ми приятелки. Да не си помислите, че съм им доверила вашата тайна — не съм я доверила на никого! Исках само да ви пиша писмо и да сваля от себе си нощницата на сигурно място. Мене ме подозираха, аз не можех да направя нито едното, нито другото в нашата къща.

Вече съм към края на моето дълго писмо, което пиша сама в стаята на Люси Йоланд. Когато го свърша, аз ще сдипля нощницата, ще я сложа под мишницата си и ще сляза долу. Между разните вехтории в кухнята на мисис Йоланд ще намеря някаква кутия, за да опазя нощницата невредима и суха в моето скривалище. Тогава ще тръгна към Подвижните пясъци — не бойте се, следите от моите стъпки няма да ме издадат! — и ще скрия вашата нощница в пясъка, където нито една жива душа няма да я намери, ако аз самата не открия тайната.

И когато и това бъде свършено, тогава какво?

Тогава, мистър Франклин, аз ще имам две причини още веднъж да се опитам да ви кажа това, което не съм ви казала досега. Трябва да поговоря с вас, преди да заминете, иначе аз никога рече не ще имам удобен случай да сторя това. Ето първата ми причина. Успокоява ме и съзнанието, че — ако моите думи ви разсърдят — тогава нощницата ще ми послужи за смекчаващо вината обстоятелство. И това е другата причина. Ако тия две причини не ми вдъхнат сили да издържа на студенината, която замразяваше сърцето ми досега (говоря за вашето студено държане към мен), тогава скоро ще настъпи краят — както на моите усилия, така и на моя живот.

Да! Ако не успея да се възползувам от първия представил ми се случай — и ако вие отново бъдете тъй жесток към мен и аз отново почувствувам тази жестокост тъй болезнено, както досега, — тогава ще кажа сбогом на този свят, който ми отказва щастието, което дарява на другите. Ще се простя с живота, който нищо друго — освен една малка добринка от ваша страна, не може да направи за мен по-приятен. Не обвинявайте себе си, сър, ако всичко свърши по този начин. Но се постарайте, наистина се постарайте, макар и малко, да се съжалите над мен и да ми простите! Ще се погрижа да узнаете за това, което направих за вас, когато аз вече няма да бъда в състояние лично да ви го съобщя. Ще кажете ли тогава нещо мило и ласкаво за мен със същия кротък и благороден глас, с който говорите на мис Рейчъл? Ако сторите това и ако съществуват духове, тогава моят дух ще ви чуе и ще се зарадва.

Време е да завърша писмото. Ето че се разплаках. Как ще намеря сега пътя към скривалището, ако позволя на ненужните сълзи да ме заслепят?

Освен това защо трябва да гледам на нещата тъй мрачно? Защо да не вярвам, докато мога, че всичко ще свърши добре? Може да ви намеря в добро настроение още тази вечер, ако ли не — тогава може би утре. Моето лице няма да се разхубави от скръб, нали? И кой знае… може би съм написала всичките тия безкрайни страници напразно? Аз ще ги сложа на безопасно място (не е важно сега по каква друга причина) в скривалището; трудно ми беше, много трудно, да ви напиша това писмо. О, ако ние само се разберем един друг… с каква радост бих го накъсала на парчета!

Оставам, сър, ваша предана любеща и робиня —

Розана Спирман“