— Ако само могат да избият от главата ми писмото на тази бедна девойка, мистър Франклин, все едно ми е какво впечатление ще ми направят. Моля, започвайте да ме учудвате, сър, колкото може по-скоро.
— Първият ми въпрос, Бетъридж, е следният. Не бях ли пиян вечерта в деня на рождения ден на Рейчъл?
— Пиян? Вие? — възкликна старецът. — Напротив, това е вашият най-голям недостатък, мистър Франклин, че пиете само когато се храните, и нито капка след това.
— Но рожденият ден беше специален случай. Нея вечер може да съм изменил на обичайния си навик.
Бетъридж се позамисли.
— Вие наистина изменихте на привичките си, сър, и аз ще ви кажа по какъв начин. Вие просто изглеждахте болен и ние ви придумахме да пийнете няколко глътки коняк с вода, за да се поободрите.
— Аз не съм свикнал да пия коняк с вода. И може би…
— Почакайте, мистър Франклин. Аз знаех, че не сте привикнали, затова ви налях половин чаша от нашия петдесетгодишен отлежал коняк и — срам и позор за мен! — разредих това благородно питие с цяла чаша студена вода. Едно дете не би могло да се напие с това, камо ли възрастен мъж!
Аз знаех, че мога да разчитам на неговата памет по въпроси от този род. Следователно изключено е да съм бил пиян. И преминах към втория въпрос.
— Преди да замина за чужбина, Бетъридж, вие често ме виждахте, когато бях момче. Кажете ми откровено: не сте ли забелязали нещо странно около мен, след като съм заспивал през нощта? Виждали ли сте ме някога да ходя в съня си?
Бетъридж се спря, погледна ме за миг, поклати глава и отново тръгна.
— Разбирам за какво намеквате, мистър Франклин! — каза той. — Вие се опитвате да си обясните по какъв начин боята се е намерила върху вашата нощница без ваше знание. Но сте много далеч от истината, сър. Хиляди мили далеч! Да ходите в съня си? Никога в живота си не сте правили такова нещо!
Отново почувствувах, че Бетъридж трябва да е прав.
Нито у дома, нито в чужбина бях водил усамотен живот. Ако бях сомнамбул, стотици и стотици хора щяха да забележат тази моя особеност и от съчувствие към мен биха ме предупредили, за да мога да се лекувам от тази болест.
И все пак аз се хванах — с упорство, съвсем простително при подобни обстоятелства — за тия две единствени обяснения, които биха могли да ме извадят от ужасното положение, в което се намирах. Забелязвайки, че не останах удовлетворен от неговите отговори, Бетъридж ми напомни за последните събития в историята на Лунния камък и направи моите надежди на пух и прах — веднъж завинаги.
— Нека да допуснем, че вашето предположение е вярно, сър, и да видим по какъв начин то ще ни помогне да открием истината: Ако сметнем нощницата за неопровержимо доказателство — нещо, в което аз се съмнявам, — тогава вие не само сте изтрили боята от вратата, без сам да знаете това, но сте взели и диаманта, без сам да знаете това. Правилно ли разсъждавам?
— Съвсем правилно. Продължавайте.
— Много добре, сър. Да предположим, че сте били пиян или пък като лунатик сте ходили насън, когато сте взели диаманта. Това обяснява случилото се през нощта и на утрото след рождения ден. Но по какъв начин обяснява то всичко, което се случи оттогава досега? Диамантът е бил занесен в Лондон. Диамантът е бил заложен при мистър Люкър. Нима сте направили и едното, и другото, без сам да знаете това? Нима бяхте пиян, когато ви изпратих с кабриолета в събота вечер? И нима в съня си сте отишли при мистър Люкър, когато влакът ви е стоварил на последната гара? Извинете ме, ако ви кажа, мистър Франклин, че тази работа така ви е разстроила, че вие не сте в състояние да разсъждавате нормално. И колкото по-скоро се посъветвате с мистър Бреф, толкова по-скоро ще излезете от безизходното положение, в което сте попаднали.
Стигнах на гарата само една-две минути преди тръгването на влака.
Набързо дадох на Бетъридж лондонския си адрес, за да може да ми пише, ако това се окаже необходимо: от своя страна обещах да му съобщавам всяка по-важна новина. След като направих това и вече се прощавах с него, случайно погледнах към будката, където продаваха вестници и списания. И видях, че с продавачката разговаря странният наглед помощник на мистър Канди. В същата минута нашите очи се срещнаха. Езра Дженингз свали шапката си. Аз отвърнах на поздрава му и се качих във вагона, когато влакът вече потегляше. Струва ми се, за мен беше облекчение да мисля за съвсем странични неща. Както и да е, когато тръгнах по обратния път, за да се срещна с мистър Бреф по тази много важна за мен работа, аз с удоволствие — признавам, че това беше доста глупаво — започнах да се питам: как се случи така, че бях видял човека с шарената коса два пъти през един и същ ден!