— Шансовете са на моя страна? — повторих аз, крайно изненадан.
Върху лицето на мистър Бреф за пръв път се появи усмивка.
— Ето как стои работата — каза той. — Ще си призная честно: не възлагам никаква надежда нито на вашата предпазливост, нито на вашето хладнокръвие. Но храня надеждата, че дълбоко в душата си Рейчъл все още изпитва към вас някаква слабост. Възползувайте се от това и бъдете сигурен, че ще чуете най-откровеното признание, на което е способна една жена! Въпросът е: как да се срещнете с нея?
— Тя ви е гостувала в този дом — отвърнах аз. — Мога ли да ви помоля да я поканите тук, без да й казвате, че ще ме срещне?
— Много смело! — каза мистър Бреф.
Произнасяйки тези думи в отговор на моето предложение, той отново тръгна нагоре-надолу из стаята.
— С други думи — продължи той, — моят дом трябва да се превърне в капан за Рейчъл, а за примамка да послужи поканата на жена ми и дъщерите ми. Ако вие не бяхте Франклин Блейк, а някой друг, и ако работата не беше толкова сериозна, аз бих ви отказал най-категорично. Но сегашните обстоятелства ме карат твърдо да вярвам, че Рейчъл сама ще ми благодари след това за моето предателство. Считайте ме за свой съучастник. Рейчъл ще бъде поканена да прекара един ден у нас и вие ще бъдете уведомен своевременно за това.
— Кога? Утре?
— Утре не ще успеем да получим от нея отговор. Нека бъде в другиден.
— А как ще ме уведомите?
— Стойте си в къщи и ме чакайте.
С най-искрено чувство на гореща признателност аз му благодарих за ценната помощ; и като отказах на гостоприемната му покана да прекарам нощта у тях, в Хамстед, върнах се в лондонската си квартира.
За следващия ден мога да кажа само това, че той беше най-дългият ден в моя живот. Макар и да знаех, че съм невинен, макар и да бях уверен, че гнусното обвинение, легнало върху мен, трябва рано или късно да се разясни, аз все пак бях някак си паднал в собствените си очи и не желаех да се видя с никой от моите приятели. Ние често слушаме (преди всичко от повърхностни наблюдатели), че престъплението може понякога да изглежда невинност. Ала на мене ми се струва много по-вярно обратното — че невинността може да изглежда като престъпление. Наредих да не пускат никого, при мен и се осмелих да поизляза само под прикритието на вечерния здрач.
На другата сутрин мистър Бреф ме изненада още докато закусвах. Той ми подаде един голям ключ и каза, че за пръв път в живота си се срамува от себе си.
— Ще дойде ли?
— Ще дойде днес на обед и ще прекара останалата част на деня с жена ми и дъщерите ми.
— Посветени ли са мисис Бреф и дъщерите ви в нашата тайна?
— Не можеше иначе. Но жените, както може би вие сам сте забелязали, почти нямат принципи. Моето семейство не изпитва никакво угризение на съвестта. Тъй като крайната цел е вие с Рейчъл да се помирите, жена ми и дъщерите ми като същински йезуити гледат на всички средства за нейното постигане със спокойна съвест.
— Аз съм им безкрайно благодарен. Какъв е този ключ?
— Това е ключът от задната врата на нашата градина. Бъдете там в три часа следобед. Влезте в градината и тръгнете през оранжерията към къщи. Минете през малката гостна и отворете насрещната врата, която води към музикалния салон. Там ще намерите Рейчъл сам-самичка.
— Как да ви благодаря!
— Ще ви кажа как; не винете мене за това, което ще се случи после.
След тия думи мистър Бреф си отиде.
Трябваше да чакам още няколко дълги часа. За да съкратя по някакъв начин времето, започнах да преглеждам писмата, които бяха дошли с последната поща. Между тях имаше писмо и от Бетъридж.
Отворих го с нетърпение. За моя изненада и разочарование Бетъридж започваше с извинението, че няма никакви особени новини. В следващото изречение отново се появи неизбежният Езра Дженингз! Той спрял Бетъридж, когато се връщал от гарата, и го попитал за мен. Узнал моето име, той съобщил за нашата среща на своя шеф, мистър Канди. Като чул това, доктор Канди сам отишъл при Бетъридж, за да му изрази съжалението си, дето не се бил видял с мен. Казал, че има особена причина, за да иска да се срещне с мен, и помолил да му се обадя, когато отново отида към Фризингхол. Като изключим няколко реда, характерни за философията на Бетъридж, в писмото на моя кореспондент нямаше почти нищо друго. Добрият предан старец сам споменаваше, че написал това писмо, подтикнат по-скоро от „удоволствието да ми пише“.
Напъхах писмото в джоба си и тутакси го забравих, погълнат от мислите за предстоящата среща с Рейчъл.