Когато часовникът на Хамстедската църква удари три, аз мушнах ключа на мистър Бреф в бравата на градинската врата. Влязох в градината. Трябва да си призная, че като заключвах вратата от вътрешната й страна, почувствувах някакъв страх при мисълта за това, което можеше да се случи. Крадешком се огледах на всички страни, опасявайки се да не би някой неочакван свидетел да се е скрил някъде в градината. Но нищо не потвърди тези мои опасения. Всички алеи и пътеки в градината бяха пусти; и единствените мои наблюдатели бяха птиците и пчелите.
Прекосих градината, минах през оранжерията и влязох в малката гостна стая. Когато сложих ръка на бравата на отсрещната врата, чух да се разнасят няколко тъжни акорда. Рейчъл често бе подрънквала така с пръсти по клавишите, когато гостувах в дома на майка й. Бях принуден да поспра, докато се съвзема духом. В тази минута пред мен изплуваха миналото и настоящето; и контрастът между тях просто ме порази.
След няколко секунди аз се въоръжих с всичката си смелост и отворих вратата.
Седма глава
Щом ме видя на прага, Рейчъл стана от пианото.
Затворих вратата. Ние мълчаливо се огледахме един друг. Разделяше ни цялата дълга зима. Движението, което Рейчъл направи, ставайки от мястото си, изглежда, беше единственото движение, на което беше способна в този момент. Всичките й сили, душевни и физически, сякаш се бяха съсредоточили в погледа, отправен към мен.
В мен се промъкна страхът, че съм се появил твърде? внезапно. Пристъпих няколко крачки към нея и казак тихичко:
— Рейчъл!
Моят глас я възвърна към живот, на лицето й се появи червенина. Тя мълчаливо тръгна насреща ми. Бавно, сякаш действуваше под влиянието на сили, независещи от нейната воля, тя се приближаваше все повече и повече към мен; топла, плътна руменина заливаше бузите й, блясъкът на очите й се усилваше с всяка секунда. Аз забравих целта, която ме беше довела при нея; забравих отвратителното подозрение, което бе паднало върху доброто ми име; забравих за всички съображения — минали, настоящи и бъдещи, — които трябваше да помня. Виждах само как жената, която обичах, идваше все по-близо и по-близо… Тя потрепера и се спря нерешително. Не можех повече да се въздържам — взех я в ръцете си и покрих лицето й с целувки.
Имаше един миг, когато си помислих, че тя отвръща на моите целувки: миг, когато ми се стори, че тя самата бе забравила всичко друго. Но още преди тази мисъл да се затвърди в ума ми — нейната първа съзнателна постъпка ме накара да почувствувам, че тя помни всичко. Рейчъл издаде вик на ужас и с такава сила ме отблъсна от себе си, че аз се съмнявам, дали бих могъл да й се противопоставя, ако бях се опитал. В очите й видях безпощаден гняв; върху устните й — безжалостно презрение. Тя ме гледаше със злоба от главата до петите като непознат човек, който я бе оскърбил.
— Страхливец! — каза тя. — Низък, презрян, бездушен страхливец!
Това бяха първите й думи! Най-непоносимите обидни думи, с които една жена би могла да се обърне към един мъж!
— Помня времето, Рейчъл — отвърнах аз, — когато вие бихте намерили по-достоен начин да ми кажете, че съм ви оскърбил. Моля да ме извините.
Може би горчивината, която почувствувах, бе преминала някак в гласа ми. При първите мои думи очите й, които бяха се отвърнали от мен, сега неволно се обърнаха и отново се вгледаха в лицето ми. Тя отговори с тих глас, с мрачна сдържаност, която за пръв път забелязвах у нея.
— Може би за мен има известно извинение — каза тя. — След всичко, което направихте, не мислите ли, че е много низко от ваша страна да се промъквате при мен по този начин? Струва ми се, че това, е изявя на малодушие — да разчитате на моята слабост към вас. Струва ми се, че е подло да се възползувате от моята изненада и неподготвеност, за да ме целувате. Но това е само едно женско схващане. Би трябвало да зная, че то не може да бъде и ваше схващане. Щях да постъпя по-добре, ако бях се овладяла и не бях ви казала нищо.
Това извинение беше още по-непоносимо от обидата. И най-презреният, най-нищожният човек на света би се почувствувал унизен…
— Ако моята чест не беше във вашите ръце — казах аз, — бих ви оставил още тази минута и не бих искал да ви видя никога вече! Вие споменахте за това, което съм направил… Какво съм направил?
— Какво сте направили? Вие задавате този въпрос на мен?
— Да!
— Аз опазих в тайна вашата низост — отговори тя — и понесох последствията от своето мълчание. Нима нямам право да бъда пощадена от вас… от вашия оскърбителен въпрос: какво сте направили? Нима у вас вече е притъпено всяко чувство на признателност? Някога вие бяхте джентълмен. Някога бяхте мил и драг на моята майка и още по-мил и по-драг — на мен…