Нейният глас й измени. Тя се отпусна на стола, обърна се с гръб към мен и закри лицето си с ръце.
Почаках малко, преди да намеря сили да заговоря отново. В тази минута на мълчание аз сам не знаех кое ми причиняваше по-голяма болка — дали обидата, нанесена ми от нейното презрение, или нейната решителна гордост, която не ми позволяваше да споделя мъката й.
— Ако вие не желаете да заговорите първа — казах, — тогава това трябва да сторя аз. Дойдох тук с намерение да поговоря с вас върху много неща сериозно. Ще бъдете ли достатъчно справедлива към мен и се съгласите да ме изслушате?
Тя нито помръдна, нито ми отговори. Аз не я помолих пак; и не пристъпих нито крачка към нея. Проявявайки същата упорита гордост като нейната, аз й разказах за това, което бях открил при Подвижните пясъци, както и за всичко, което ме бе довело до това откритие. Моят разказ, разбира се, продължи доста дълго време. Отначало докрай тя не се обърна към мен и не произнесе нито една Дума.
Бях сдържан. Цялото мое бъдеще по всяка вероятност зависеше от това, да не загубя самообладанието си. Настъпил бе часът да проверя теорията на мистър Бреф. Обхванат от силното желание да изпитам тази теория, аз заобиколих стола и застанах така, че да се намеря лице с лице срещу Рейчъл.
— Трябва да ви задам един въпрос — казах аз. — И това ме принуждаваше да се върна към неприятното събитие. Показала ли ви е Розана Спирман моята нощница? Да или не?
Тя скочи на крака и дойде по-близо до мен. Очите й се втренчиха в моето лице, сякаш искаха да прочетат там нещо, което още не бяха прочели върху него.
— Да не сте полудели? — извика тя.
Аз все още продължавах да се сдържам. Казах й спокойно:
— Рейчъл, ще отговорите ли на моя въпрос?
Тя продължи, без да погледне към мен:
— Не се ли крие тук някаква неизвестна за мене цел? Някакъв малодушен страх за бъдещето, което засяга и мен? Казват, че след смъртта на вашия баща вие сте забогатял. Да не сте дошъл тук, за да ме обезщетите, да ми предложите стойността на моя диамант? Нима у вас е останала още съвест, за да се срамувате от себе си, от постъпката си? Това ли е обяснението за вашата престорена невинност? И на вашата история за Розана Спирман? Не се ли крие у вас някакво чувство на срам дълбоко под всичките тия лъжи?
Тук аз я прекъснах. Не можех да се сдържам повече.
— Вие ми нанесохте непростителна обида! — изкрещях аз. — Вие ме подозирате, че съм откраднал вашия диамант. Аз имам право да зная и искам да зная на какво основание?
— Да ви подозирам? — възкликна тя, избухвайки не по-малко от мен. — Негодник! Мошеник! Аз ви видях да взимате диаманта със собствените си очи!
Страшното изобличение, съдържащо се в тия думи, жестокото унищожаване на всичко, на което се бе надявал мистър Бреф, ме направиха съвсем безпомощен, вцепенен. При всичката си невинност аз стоях пред Рейчъл като ням. В нейните очи, в очите на когото и да било аз трябва да съм изглеждал като човек, поразен от откриването на собственото си престъпление.
Рейчъл се смути от зрелището на моето унижение и от своето тържество. Моето внезапно онемяване сякаш я изплаши.
— Аз ви пощадих на времето — каза тя, — щях да ви пощадя и сега, ако не бяхте ме принудили да говоря. — Тя тръгна да излезе от стаята, но се разколеба още преди да стигне вратата. — Защо дойдохте тук да се унижавате? — попита тя. — Защо дойдохте тук да унижавате и мен?
Рейчъл направи още няколко крачки и отново се спря.
— За бога, кажете нещо! — извика тя развълнувано. — Ако у вас е останало поне капчица жалост, не ме оставяйте да се унижавам по този начин! Кажете нещо… и ме принудете да изляза от стаята!
Тръгнах към нея без да зная какво върша. Може би имах някакво смътно намерение да я задържа, докато не ми каже нещо повече. От минутата, в която узнах, че доказателството, въз основа на което Рейчъл ме обвинява, беше свидетелството на собствените й очи, нищо — нито дори и моето убеждение в собствената ми невинност — не изглеждаше ясно в ума ми. Хванах я за ръката; помъчих се да говоря твърдо и разумно. Ала можах само да промълвя:
— Рейчъл, вие някога ме обичахте!
Тя потръпна и се извърна от мен. Безсилната й, трепереща ръка остана в моята.
— Пуснете ми ръката! — произнесе тихо тя.
Моето съприкосновение с нейната ръка, изглежда, и действуваше така, както и бе подействувал и моят глас когато влязох в стаята. След като ме беше нарекла страхливец, след нейните признания, които ме бяха заклеймили като крадец, аз вее още имах власт над нея, докато ръката й беше в моята!