— Обърнахте ли внимание на едно нещо, когато влязох в стаята. Забелязахте ли как ходех?
— Ходехте така, както си ходите винаги. Навлязохте до средата на стаята, после се спряхте и огледахте.
— Какво направихте, когато ме видяхте?
— Не можех да направя нищо. Стоях като вкаменена. Не можех да проговоря, не можех да извикам. Не можех дори да се помръдна, за да затворя вратата.
— Бих ли могъл аз да ви видя там, където стояхте?
— Разбира се, вие бихте могли да ме видите. Но вие нито веднъж не погледнахте към мен. Излишно е да задавате този въпрос. Сигурна съм, че не сте ме видели.
— Защо сте толкова сигурна?
— Нима бихте взели диаманта? Нима бихте постъпили така, както постъпихте впоследствие? Нима бихте били тук сега, ако знаехте, че аз тогава не спях, а ви наблюдавах? Не ме карайте да говоря за това! Искам да отговарям на въпросите ви спокойно. Помогнете ми да си запазя спокойствието. Минете към друго нещо.
Тя беше права във всяко отношение. Аз преминах към други въпроси.
— Какво направих аз, след като бях стигнал средата на стаята и се бях спрял там?
— Вие се обърнахте и тръгнахте право към ъгъла до прозореца, където се намираше индийското ми шкафче:
— Когато съм стоял пред шкафчето, аз трябва да съм бил с гръб към вас. Как сте виждали какво правя?
— Когато вие се поместихте, поместих се и аз.
— За да виждате какво правя?
— В моята гостна има три огледала. Докато стояхте там, аз виждах всичко, което правехте, в едно от огледалата.
— Какво, видяхте?
— Оставихте свещта на шкафчето. Отваряхте и затваряхте чекмеджетата едно след друго, докато
стигнахте до това, в което бях сложила Лунния камък. За минутка погледнахте в отвореното чекмедже; после си пъхнахте ръката в него и извадихте диаманта.
— Откъде разбрахте, че съм извадил диаманта?
— Видях ръката ви да влиза в чекмеджето. Видях и блясъка на диаманта между палеца и показалеца ви, когато си извадихте ръката.
— Приближи ли се ръката ми отново до чекмеджето, за да го затворя например?
— Не. Вие държахте диаманта в дясната си ръка, а с лявата взехте свещта от шкафчето.
— След това огледах ли се пак?
— Не.
— Веднага ли излязох от стаята?
— Не. Стояхте съвсем неподвижно, както на мене ми се стори, доста дълго време. Виждах отстрани лицето ви в огледалото. Приличахте на човек, който размишлява за нещо и е недоволен от собствените си мисли.
— Какво се случи след това?
— Изведнъж вие се стреснахте от замислеността си и бързо излязохте от стаята.
— Не затворих ли вратата след себе си?
— Не. Тръгнахте по коридора, оставяйки вратата отворена.
— И после?
— После светлината от вашата свещ изчезна, стъпките ви заглъхнаха и аз останах сама в тъмното.
— И нищо друго ли не се случи оттогава до минутата, когато всички в къщата узнаха за изчезването на диаманта?
— Нищо.
— Сигурна ли сте в това? Не сте ли спали тогава?
— Не съм мигнала; не съм си лягала дори. Нищо не се случи до появяването на Пенелопа по обикновеното й време на сутринта.
Пуснах ръката й, станах и тръгнах из стаята. Рейчъл бе отговорила на всичките ми въпроси. Всяка подробност, за която бях поискал да зная, ми бе съобщена. Дори се бях върнал към мисълта за лунатизма и напиването; и отново абсурдността на едното и другото беше доказана — този път от показанията на свидетел, който ме е наблюдавал със собствените си очи. Какво повече можеше да се каже? Какво трябваше да се направи? Само ужасният факт за кражбата — единственият видим и осезаем факт — стоеше сега пред мен сред непроницаемия мрак, който покриваше всичко наоколо. Не бе се появила ни най-малката пътеводна светлинна, когато узнах тайната на Розана Спирман при Подвижните пясъци. Не се появи никаква светлинна и сега, когато се бях обърнал към самата Рейчъл и чул отвратителната история на онази нощ от нейната уста. Този път тя първа наруши тишината.
— Е — каза тя, — вие питахте и аз ви отговорих. Вие ме накарахте да се надявам, че от всичко това ще излезе нещо, защото вие сам сте се надявали. Какво ще кажете сега?
От тона, с който тя заговори, на мен ми стана ясно, че с моето влияние над нея бе свършено.
— Ние трябваше заедно да разгледаме това, което се случи през нощта след моя рожден ден — продължи тя. — И тогава трябваше да се разберем един друг. Стана ли така?
Тя безжалостно чакаше моя отговор. Отговаряйки й, аз направих груба грешка — позволих на отчаяната си безпомощност да вземе връх над моето самообладание. Прибързано и безсмислено започнах да я упреквам за нейното мълчание, което досега ме бе държало далеч от истината.