— Ако бяхте проговорили, когато трябваше — подхванах аз, — ако бяхте ми оказали най-обикновената справедливост да се обясните…
Тя ме прекъсна с яростен вик. Няколкото произнесени от мен думи изведнъж я хвърлиха в буен гняв.
— Да се обясня! — повтори тя. — О, има ли друг такъв човек като този на света? Аз го пощадих, когато сърцето ми се разкъсваше; аз го защитих, когато се излагаше моята репутация. Не друг, а той, той ме упреква сега и ми казва, че аз съм трябвало да се обясня! След като съм вярвала в него, след като съм го обичала, след като съм мислила за него по цели дни, а нощем го виждах насън — той ме пита сега защо не съм го обвинила в безчестие още първия път, когато се срещнахме! „Любими мой, ти си крадец, геройо мой, когото обичам и уважавам, ти се промъкна в стаята ми през нощта и ми открадна диаманта!“ — ето какво е трябвало да му кажа. О, негоднико! О, подъл, подъл мошенико! Бих предпочела да загубя петдесет диаманта, отколкото да видя, че вашето лице ме лъже, както ме лъже сега!
Аз си взех шапката. От състрадание към нея — да! Говоря честно — от състрадание към нея аз се обърнах, без да продумам, и отворих вратата, през която бях влязъл.
Тя ме последва, дръпна ме от вратата, затвори я и ми посочи стола, от който бях станал.
— Не! — каза тя. — Още не! Изглежда, че аз ще трябва да ви обясня и моето държане. Вие ще останете и ще ме изслушате; ако въпреки моята воля си отидете сега оттук — това ще бъде най-голямата низост!
Сърцето ми се късаше от мъка, като я гледах и слушах. Аз й отговорих със знак — повече от това не можех да сторя, — че се подчинявам на нейната воля.
Червенината на гняв започна да се оттегля от лицето й, когато се върнах и мълчаливо седнах на стола. Тя почака малко, докато се посъвземе. Когато заговори отново, в нея не се забелязваше никаква следа от някакво чувство. Говореше, без да ме поглежда. Ръцете й бяха здраво скръстени на коленете, а очите й — втренчени в пода.
— Аз трябваше да ви окажа най-обикновената справедливост и да се обясня — повтори тя моите думи. — Сега ще видите дали съм се постарала да ви окажа справедливост, или не. Казах ви вече, че никак не спах, дори и не си легнах в леглото, след като излязохте от моята гостна стая. Излишно е да ви разправям за това, което мислех тогава — вие няма да разберете; где ви кажа само какво направих, когато след известно време дойдох на себе си. Аз реших да не вдигам тревога и да не казвам за случилото се през нощта — както би трябвало да направя. Въпреки всичко, което бях видяла със собствените си очи, аз тъй много ви обичах, че бях готова да повярвам каквато и да било глупост — само не и това, че вие сте крадец. Аз мислих и мислих — и свърших с това, че ви написах писмо.
— Не съм получавал никакво писмо.
— Зная, че не сте. Почакайте малко и ще научите защо. Моето писмо нямаше да ви каже нищо открито, от него нищо нямаше да ви стане по-ясно. То нямаше да ви погуби за цял живот, ако беше попаднало в ръцете на някой друг. В него се говореше само — и то така, та непременно да разберете, — че аз имам основание да мисля за вашите дългове и че на мен и на майка ми е известно, че вие не сте много придирчив и предпазлив относно начините, с които си доставяте пари, когато ви трябват. Вие бихте си спомнили за посещението на френския адвокат и бихте се сетили за какво намеквам. Ако и след това бихте продължили да четете с интерес моето писмо, вие бихте стигнали до предложението, което аз исках да ви направя — предложение тайно, разбира се (без нито една думичка да се казва по въпроса между нас) — да ви дам назаем толкова пари, колкото бих могла да намеря. И аз щях да ги намеря! — възкликна Рейчъл. Руменината отново се появи на бузите й, очите й погледнаха към мен. — Аз сама щях да заложа диаманта, ако не можех да си доставя парите по друг начин! Ето за какво ви писах тогава. Почакайте! Аз направих нещо повече. Помолих Пенелопа да ви даде писмото лично, когато ви намери сам. Възнамерявах да се затворя в спалнята си и да оставя вратата на гостната отворена през цялата сутрин. И се надявах — с цялата си душа и сърце се надявах, — че вие ще се възползувате от този случай и скришом ще сложите диаманта обратно в шкафчето.
Аз се опитах да заговоря. Рейчъл ме спря с нетърпелив жест. Нейното настроение бързо се менеше и гневът й отново започна да се разпалва. Тя стана от стола и пристъпи към мен.
— Зная какво ще кажете — Продължи тя. — Вие пак ще ми напомните, че никога не сте получили писмото ми. Аз мога да ви кажа защо — защото го скъсах.
— По каква причина?