— По най-основателната причина. Предпочетох по-скоро да го скъсам, отколкото да го пратя на такъв човек като вас! Какви бяха първите новини, които научих оная сутрин? Тъкмо когато моят план беше готов, какво чух тогава? Чух, че вие — вие! — а не някой друг, сте изпратили да извикат полицията! Че вие сте били най-деен от всички, вие сте били главният герой, вие сте полагали най-много труд и усилия за намирането на диаманта! Вие дори сте показали такава смелост, че сте пожелали да говорите с мен за изчезването на диаманта, който сам откраднахте, диаманта, който през цялото време се намираше във вашите ръце! След това доказателство за вашите гадни лъжи и хитрости аз скъсах писмото. Но дори и тогава, когато просто подлудявах от претърсванията и разпитите на полицая, когото вие бяхте извикали — дори и тогава някакво заслепяване не ми позволяваше да се откажа напълно от вас. Аз си казвах: „Той разиграва отвратителния си фарс пред всички в къщи. Нека видим дали ще може да го разиграва и пред мен.“ Някой ми каза, че сте на терасата. Аз отидох там. Принудих себе си да ви погледна. Принудих себе си да ви заговоря. Нима сте забравили какво ви казах тогава?
Аз бих могъл да отговоря, че помня всяка нейна дума. Но каква полза би имало в тази минута от моя отговор? Как бих могъл да й кажа, че нейните думи тогава ме учудиха и огорчиха, че ме накараха да мисля, че тя се намира в състояние на опасна нервна възбуда, че дори предизвикаха в душата ми съмнението — дали за нея изчезването на диаманта представлява такава тайна, както за всички нас… но нейните думи тогава не ми откриха ни най-малката частичка от истината. Тъй като не разполагах с никакво доказателство за своята невинност, как бих могъл да я убедя, че не знаех абсолютно нищо за това, което ставаше в ума й, когато тя ми говореше на терасата.
— Може би във ваш интерес е да забравите моите думи, но в мой интерес е да ги помня — продължи тя. — Зная какво казах тогава, защото бях обмислила всичко, преди да го кажа. Аз ви дадох една след друга няколко възможности да си признаете истината… Говорех колкото може по-ясно; не ви казах само, че ми е известно кой бе извършил кражбата — вие! А вие ме гледахте с престорено учудване, с фалшивия вид на невинност — точно така, както ме гледате и сега! И аз ви оставих на терасата, узнала какво представлявахте тогава и какво представлявате сега! — най-подлият негодник, който някога е съществувал на света!
— Ако бяхте се изказали напълно тогава, вие бихте могли, Рейчъл, да ме оставите със съзнанието, че най-жестоко сте оскърбили един невинен човек.
— Ако се бях изказала в присъствието на други хора — отново избухна тя, — вие бихте били опозорени за цял живот! Ако бях се изказала само пред вас, вие бихте отрекли всичко, както го отричате и сега! Нима мислите, че бих ви повярвала? Би ли се спрял пред лъжата човек, извършил това, което аз самата ви видях да вършите, и после се бе държал така, както вие се държахте? Повтарям ви, аз се страхувах да ви чуя как лъжете, след като ви бях видяла как крадете. Вие говорите за това като за някакво недоразумение, което може да се изглади с няколко думи. Е, ето че недоразумението се изясни… Оправиха ли се нещата? Не, нещата си остават в предишното положение. Аз не ви вярвам и сега? Не вярвам, че сте намерили нощницата; не вярвам, че Розана Спирман ви е писала писмо; не вярвам в нито една от вашите думи. Вие откраднахте диаманта — аз самата ви видях! Вие се преструвахте, че помагате на полицията — аз самата ви видях! Вие сте заложили диаманта у лондонския лихвар — аз съм сигурна в това! Вие станахте причина да бъде заподозрян в безчестие (благодарение на моето подло мълчание) един невинен човек. Вие избягахте в чужбина с печалбата си още на другата сутрин! След всичките тия гадости вие можехте да направите само едно нещо; да дойдете тук с последната си лъжа на уста… да дойдете тук и да ми кажете, че съм била несправедлива към вас.
Ако бях останал минутка повече, аз навярно бих изрекъл думи, за които напразно бих си спомнял със съжаление и разкаяние. Минах покрай Рейчъл и за втори път отворих вратата. И за втори път с нелогичността на жена, загубила всяко самообладание, тя ме хвана за ръката и ми препречи пътя.
— Пуснете ме, Рейчъл — казах аз, — така ще бъде по-добре и за двама ни. Пуснете ме!
Гърдите й се повдигнаха от истеричен гняв, ускореното й конвулсивно дишане облъхваше лицето ми, докато тя ме задържаше на вратата.
— Защо дойдохте тук? — настояваше тя с отчаяние. — Питам ви пак: защо дойдохте тук? Страхувате се, че ще ви издам, нали? Сега вие сте богат, сега заемате видно място в обществото, сега можете да се ожените за най-добрата лейди в Англия… Или се страхувате, че ще кажа на някой друг това, което още не съм казвала на никого освен на вас? Аз не мога да кажа никому тия думи! Не мога да ви издам! Аз съм още по-лоша — ако това е възможно — и от вас…