Бях закъснял само с няколко минути за влака, който тръгваше от Лондон по обед. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам около три часа до следващия влак. Дали не можех и в Лондон да използува м по някакъв начин този промеждутък от време?
Моите мисли упорито се върнаха към вечерята на рождения ден.
Макар и да бях забравил техния брой и повечето от имената на присъствуващите гости, доста лесно си припомних, че болшинството от тях идваха от Фризингхол и околностите му. Но „болшинството“ не значеше „всички“. Някои от гостите не бяха постоянни жители на тази област. Аз сам бях един от тях, мистър Мъртуейт беше друг, Годфри Ейблуайт — трети, мистър Бреф… не, спомних си, че работите на мистър Бреф му бяха попречили да дойде. Нямаше ли измежду дамите някои постоянни жителки на Лондон? Спомних си само за мис Клак. Но ето че имаше поне трима гости, с които не би било зле да се срещна, преди да напусна Лондон. Тъй като не знаех техните адреси, аз тутакси тръгнах за кантората на мистър Бреф с надеждата, че може би той ще ми помогне да ги намеря.
Мистър Бреф се оказа толкова зает, че не можа да ми отдели повече от една минута. Но и в тази една минута той успя да разреши по най-обезсърчителен начин всички въпроси, които му зададох.
На първо място, адвокатът считаше новоизбрания от мен метод за откриване на тайната като нещо крайно фантастично, което не заслужава да бъде разглеждано сериозно. На второ, трето и четвърто място — мистър Мъртуейт вече се намирал на път към страната на предишните си приключения; мис Клак претърпяла парични загуби и отишла по финансови причини да живее във Франция; мистър Годфри Ейблуайт може би щеше да се намери някъде из Лондон. Защо не попитам за неговия адрес в клуба? А сега бих ли извинил мистър Бреф, ако той се върне към работата си и ми пожелае успех и довиждане?
След като заплануваното от мен разследване се ограничи тъй много, не ми оставаше нищо друго, освен да открия адреса на Годфри; аз послушах съвета на адвоката и се отправих към клуба.
В хола срещнах един от членовете на клуба, стар приятел на Годфри, а също и мой познат. След като ми даде неговия адрес, този джентълмен ми разправи за две скорошни събития из живота на моя братовчед — събития, които още не бяха стигнали до ушите ми и които излязоха твърде важни за мен.
Оказа се, че след като Рейчъл отказала да се омъжи за него, вместо да изпадне в отчаяние, Годфри направил предложение на друга млада жена, също така богата наследница. Предложението му било прието и бракът се смятал за решен въпрос. Но и в този случай годежът бил внезапно и неочаквано разтурен, сега поради сериозните несъгласия между годеника и бащата на девойката върху паричната страна на брачния договор.
Като компенсация за този му втори неуспеx, Годфри наскоро след това получил трогателна и в парично отношение твърде значителна изява на любов и уважение от страна на една измежду многобройните му почитателки. Някаква богата възрастна дама извънредно много уважавана в „Комитета за майчинско опекунство“ и голяма приятелка на мис Клак (на която тя оставила само един траурен пръстен), завещала на възхитителния и достоен мистър Годфри цели пет хиляди фунта. След като получил тази приятна добавка към скромните си парични резерви, Годфри, както се говори, почувствувал нужда да си почине малко от благотворителната работа и по предписание на лекаря възнамерявал „да се поразходи до континента, тъй като това щяло да укрепи неговото здраве“. И ако аз съм искал да го видя, трябвало да го потърся, без да губя минутка време.
Тутакси се отправих към дома му.
Същата фатална случайност, която ме бе накарала да изпусна с един ден детектива Къф, ме накара сега да изпусна с един ден и Годфри. Той бе заминал за Дувър рано предишния ден. Трябвало да слезе в Остенде и слугата му мислеше, че оттам ще се отправи за Брюксел. Денят на неговото завръщане не бил определен, но във всеки случай той щял да прекара в чужбина не по-малко от три месеца. Прибрах се в къщи доста отпаднал духом. Трима от гостите, присъствували на вечерята на рождения ден — и тримата извънредно умни, интелигентни хора, — се намираха някъде далеч, и то тъкмо тогава, когато за мен бе тъй важно да поговоря с тях. Последните си надежди сега възлагах на Бетъридж, както и на приятелите и приятелките на покойната лейди Вериндър, които все още бих могъл да намеря в околностите на Йоркшир.
Тръгнах направо за Фризингхол, тъй като този град сега представляваше централният пункт за моите разследвания. Пристигнах късно вечерта и не можах да се свържа с Бетъридж. На другата сутрин му изпратих бележка, молейки го да дойде при мен в хотела колкото може по-скоро.