От една страна, за да съкратя времето, а от друга, за да бъде по-удобно на Бетъридж, изпратих бележката си е наемна кола и се надявах — ако не се случеше нещо непредвидено, което да го задържи — да видя стареца най-късно подир два часа. А през това време реших да разпитам тези от гостите, присъствували на вечерята, които ми бяха лично познати и които се намираха наблизо. Това бяха моите роднини Ейблуайтови и мистър Канди. Докторът бе изразил особено желание да ме види и живееше на съседната улица. И така, аз се отправих най-напред към мистър Канди.
След всичко, което ми бе разказал Бетъридж, аз, естествено, очаквах да видя по лицето на доктора следи от сериозната болест, която бе прекарал. Ала съвсем не бях подготвен за промяната, която забелязах в него, когато влезе в стаята и се ръкува с мен. Очите му бяха станали мътни, косата му бе напълно побеляла, лицето му покрито с бръчки, тялото му — съсухрено. Разглеждах този някога подвижен, разговорчив, весел дребничък лекар, спомних си за неговите невинни прегрешения и безбройните му младежки шеги и не намерих у него нищо от предишните му качества, ако не смятаме склонността му към смешното контешко облекло. Този човек се беше превърнал в развалина; но неговите дрехи и накити — като някаква жестока шега над промяната, станала с него — бяха все така пъстри и ярки, както преди.
— Често си мислех за вас, мистър Блейк — каза той, — и искрено се радвам, че най-после ви виждам пак. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, то аз съм на ваше разположение, сър. Моля, аз съм на ваше разположение!
Той произнесе тия най-обикновени светски любезности с такава ненужна бързина и жар и прояви такова нескрито любопитство да узнае какво ме бе довело в Йоркшир — бих казал, също като някое малко момче.
За постигане на целта, която си бях поставил, аз, разбира се, бях предвидил необходимостта от някакво лично обяснение, с което ще трябва да заинтересувам хора, повечето непознати за мен, преди да мога да се надявам те да ми окажат помощ при моите издирвания. Ето защо на път за Фризингхол си бях намислил какво да бъде това обяснение и сега се възползувах от представилия ми се случай да изпитам неговия ефект върху мистър Канди.
— Наскоро бях в Йоркшир и сега отново дойдох тук по една доста романтична работа — казах аз. — В тази работа, мистър Канди, са взели известно участие всички приятели на покойната лейди Вериндър. Вие си спомняте за мистериозното изчезване на диаманта преди около една година? Неотдавна се случиха някои събития, които будят надежда, че диамантът може да се намери; и аз като член на семейството се интересувам от неговото възстановяване. Между срещаните от мен трудности се явява и необходимостта отново да събера всички дадени по-рано показания, а ако е възможно, и нещо повече. Някои особености, свързани е този случай, изискват колкото може по-точно да се възстанови и преразгледа всичко, което стана в дома на лейди Вериндър вечерта на рождения ден на мис Рейчъл. И аз се осмелявам да се обърна към приятелите на нейната покойна майка, които присъствуваха там по онова време, да ми помогнат със своите спомени…
Едва стигнал до това място на моето встъпително обяснение, аз изведнъж видях по лицето на мистър Канди, че моят опит нямаше никакъв успех.
Дребничкият доктор неспокойно хапеше върховете на пръстите си през цялото време, докато говорех. Мътните му воднисти очи ме гледаха втренчено в лицето с такова тъпо и тъжно изражение, което ми причиняваше голяма мъка. Невъзможно бе да се отгатне за какво мислеше той. Ясно беше само това, че след първите ми две-три думи той сякаш престана да ме слуша. Единствената възможност да го накарам да дойде на себе си, изглежда, беше — да променя темата на разговора. Незабавно се опитах да заговоря за нещо друго.
— Ето какво ме доведе във Фризингхол! — казах аз. — А сега, мистър Канди, е ваш ред. Вие сте помолили Габриел Бетъридж да ми съобщи…
Той престана да си хапе пръстите и изведнъж се развесели.
— Да, да, да! — възкликна той нетърпеливо. — Точно така! Аз поръчах да ви съобщят!…
— И Бетъридж ми съобщи с писмо — продължих аз, — че сте искали да ми кажете нещо, когато дойда по тия места. Е, мистър Канди, ето че аз съм тук!
— Ето че вие сте тук! — повтори докторът. — И Бетъридж е бил напълно прав. Аз исках да ви кажа нещо. Така и му поръчах. Бетъридж е прекрасен човек. Каква памет! На неговите години — каква памет!