Той отново замълча и почна да си хапе пръстите. Спомняйки си, каквото бях слушал от Бетъридж за пораженията, нанесени от треската върху неговата памет, продължих разговора с надежда, че може би ще помогна на дребничкия доктор.
— Отдавна не сме се виждали! — казах аз. — Последен път се видяхме на вечерята на рождения ден на Рейчъл, последната празнична вечеря, дадена от моята бедна леля.
— Точно така! — извика мистър Канди. — На празничната вечеря на рождения ден!…
Той стана от мястото си и ме заоглежда. По бледото му лице изведнъж се разля гъста руменина; той отново се отпусна на стола, съзнавайки сякаш, че бе показал слабост, която би искал да прикрие. Ясно беше, болезнено ясно — че той съзнава недостатъка на своята памет и желае да го скрие от вниманието на приятелите си.
До този момент доктор Канди бе възбудил у мен само чувство на състрадание. Ала думите, които току-що бе произнесъл — макар и малко на брой, — тутакси разпалиха до крайност моето любопитство. Именно за вечерята на рождения ден мислех и аз, гледайки на нея със странно смесени чувства на доверие и страх. И сега изведнъж се оказа, че за същата тази вечеря мистър Канди иска да ми съобщи нещо важно!
Отново се опитах да му помогна. Но този път причината за моето състрадание бяха собствените ми интереси; и те ме накараха да избързам твърде много към целта, която имах наум.
— Скоро ще стане година — казах аз, — откакто седяхме на тази приятна вечеря. Не сте ли си записали някъде — в дневника си или на друго място — това, което сте искали да ми кажете?.
Мистър Канди схвана за какво намеквам и ми даде да разбера, че смята това за оскърбление.
— Няма нужда да си записвам, мистър Блейк — каза той доста хладно. — Не съм толкова стар и, слава богу, все още мога да се доверя на своята памет.
Излишно е да споменавам, престорих се, че не съм доловил неговата обида.
— Бих желал да мога да кажа същото нещо за моята памет — отвърнах аз. — Когато се опитвам да си спомня за неща, случили се преди една година, намирам, че паметта ми съвсем не е тъй ясна, каквато би трябвало да бъде. Например вечерята у лейди Вериндър…
Едва изрекох тия думи, и ето че мистър Канди отново се развесели.
— А! Вечерята, вечерята у лейди Вериндър! — възкликна той с още по-голям ентусиазъм. — Трябва да ви кажа… имам да ви казвам нещо за тази вечеря.
Очите му отново се втренчиха в мен с онзи въпросителен израз, така тъжен, пуст и безсмислен, че просто причиняваше болка да се наблюдава. Очевидно той напразно се мъчеше да си припомни нещо.,
— Вечерята беше много приятна — изведнъж заговори той с такъв вид, сякаш това именно бе искал да каже. — Много приятна вечеря, мистър Блейк, нали?
Той кимна с глава, усмихна се, сякаш си мислеше, бедният, че му се бе удало да скрие пълната загуба на своята памет.
Тази гледка се оказа тъй печална, че аз тутакси — макар и да бях живо заинтересуван от това, което той би могъл да си спомни за вечерята — промених темата и заговорих за неща от местен характер.
Сега той отново започна да бърбори доста живо. Разни дребнави сплетни и караници в града, случили се преди цял месец, лесно прииждаха в ума му. Докторът бъбреше охотно, почти както някога, но имаше минути, когато дори и посред пълния полет на неговото красноречие той изведнъж се поколебаваше, поглеждаше ме за миг с някакъв безсмислен въпрос в очите, превъзмогваше себе си и отново продължаваше. Търпеливо понасях тази мъка (разбира се, че е истинска мъка за човек с всестранни интереси да слуша мълчаливо и безропотно новините от едно провинциално градче!), докато часовникът на камината ми подсказа, че моето посещение бе продължило повече от половин час. И тъй като имах вече известно право да считам принесената от мен жертва за напълно завършена, станах да си ходя. Докато се ръкувахме за сбогом, мистър Канди пак заговори за вечерята на рождения ден, този път по своя инициатива.
— Тъй се радвам, че се срещнахме отново — каза той. — Аз наистина исках да поговоря с вас, мистър Блейк, за вечерята у лейди Вериндър… Приятна вечеря, действително приятна вечеря, вие сте съгласен с мен, нали?
Повтаряйки тези свои думи, доктор Канди едва ли се чувствуваше тъй сигурен, че не ми е позволил да забележа загубата на паметта му, както се бе почувствувал първия път. Лицето му отново стана тъжно, замислено. Изглежда, той бе възнамерявал да ме изпрати до изхода; но сега изведнъж промени решението си, позвъни на прислугата и остана в стаята си.
Спуснах се бавно по стълбите, болезнено убеден, че докторът наистина искаше да ми каже нещо извънредно важно, но нямаше сили да го направи. Усилието да си спомни, че бе искал да ми каже нещо, беше очевидно единственото усилие, на което бе способна отслабналата му памет.