Когато бях слязъл вече по стълбите и бях завил към външния хол, някъде на приземния етаж тихо се отвори врата и зад мен нечий приятен глас каза:
— Страхувам се, сър, че сте открили тъжна промяна у мистър Канди…
Аз се обърнах и се намерих лице срещу лице с Езра Дженингз.
Девета глава
Хубавата прислужница на доктора ме чакаше, като държеше вратата отворена. Ярката светлина на утрото нахлуваше в хола и обливаше лицето на Езра Дженингз, когато се обърнах и го погледнах.
Невъзможно беше да се оспорва мнението на Бетъридж, че външността на Езра Дженингз — от общоприетата гледна точка — говореше против него. Неговият цигански облик, хлътналите му бузи с изпъкнали скули, замечтаните му очи, необикновената му разноцветна коса, странното противоречие между лицето и фигурата му, което го правеше да изглежда и стар, и млад едновременно — всичко това беше повече или по-малко съчетано така, че да произведе неблагоприятно впечатление при първата среща с непознат човек. И все пак въпреки всичко това не може да се отрече, че Езра Дженингз по някакъв загадъчен начин възбуди у мен непреодолимо чувство на симпатия. И докато моята опитност с хората ме подтикваше да му отговоря и призная, че съм забелязал тъжната промяна у мистър Канди, а след това да си изляза и да продължа пътя си — моят интерес към Езра Дженингз буквално ме прикова на място и ми представи случай — който той очевидно бе очаквал — да поговори насаме с мен за своя шеф.
— Накъде ви е пътят, мистър Дженингз? — попитах аз, забелязвайки шапката в ръката му. — Аз отивам да посетя леля си, мисис Ейблуайт.
Мистър Дженингз отговори, че отива в същата посока при един свой пациент.
Излязохме от къщата заедно. Забелязах, че хубавата млада прислужница, която приятно се усмихна, когато й казах довиждане, сега със стиснати устни и с разсеян поглед слушаше мистър Дженингз, който й даваше някакво нареждане относно часа, когато възнамеряваше да се върне. Нещастникът, изглежда, не беше много обичан в къщата. Вън от къщи, според думите на Бетъридж, никой никъде не го обичал. „Ама че живот!“ — помислих си аз, когато слизах по външните стъпала.
След като бе споменал вече за болестта на мистър Канди, Езра Дженингз очевидно бе решил да предостави на мен да продължа този разговор. Неговото мълчание ясно ми казваше: „Сега е ваш ред“. Аз също си имах свои причини да се върна към този предмет на разговор и поех върху себе си отговорността да заговоря пръв.
— Съдейки по промяната, която открих в него — подхванах аз, — болестта на мистър Канди трябва да е била много по-сериозна, отколкото предполагах.
— Цяло чудо е, че той все пак се оправи — отговори Езра Дженингз.
— Паметта му винаги ли е в това състояние, в което се намира днес? Той непрекъснато започваше да говори за нещо…
— …което се е случило преди неговото заболяване? — попита асистентът, забелязвайки, че се бях поколебал.
— Именно.
— Неговата памет, що се отнася до събития по онова време, е безнадеждно отслабнала — каза Езра Дженингз. — Би трябвало почти да се съжалява, че бедният мистър Канди все още е запазил някакви жалки останки от паметта си. Спомняйки си смътно за някои свои намерения от времето преди заболяването — за неща, които се канел да извърши или да каже, той решително не е в състояние да си спомни в какво са се състояли тези неща: какво е трябвало той да каже или да извърши. Той с мъка съзнава своя недостатък и болезнено се старае, както вие вероятно сте забелязали, да го скрие от другите. Ако беше се поправил, но така, че съвсем да забрави миналото, той щеше да бъде по-щастлив. Ние всички може би щяхме да се чувствува ме по-щастливи — прибави той с тъжна усмивка, — ако бихме могли съвсем да забравим миналото си.
— Но в живота на всеки човек — възразих аз — навярно се намират минути, със спомена за които той не би желал да се раздели.
— Надявам се, че това може да се каже за повечето хора, мистър Блейк. Но се страхувам обаче, че не може с увереност да се каже за всички. Имате ли някакво основание да предполагате, че споменът, който мистър Канди се е опитвал да възкреси в паметта си — докато разговаряхте с него, — представлява някакъв особен интерес за вас?
Изговаряйки тези думи, той по собствена инициатива докосна именно въпроса, по който исках да се посъветвам с него. Моето любопитство към този странен човек ме накара в първата минута да му дам възможност да говори с мен; премълчавайки засега нещата, които аз от своя страна исках да му кажа за неговия шеф, моята цел беше преди всичко да проверя дали мога да разчитам на неговата скромност и дискретност. Но и малкото, което той бе казал, беше достатъчно, за да ме убеди, че имам работа с истински джентълмен. Той притежаваше това, което аз ще се опитам тук да определя като непринудено самообладание — нещо, което не само тук, в Англия, но и във всички цивилизовани страни се смята за верен признак на добро възпитание. Каквато и цел да преследваше той с последния си въпрос, бях уверен, че мога да му отговоря откровено — до известна степен.