— Мисля, че за мен е особено важно да възстановя обстоятелствата, които мистър Канди не е в състояние да си спомни — казах аз. — Не бихте ли ми открили някакъв начин да помогна на паметта му?
Езра Дженингз ме погледна с внезапен интерес, отразен в замислените му кафяви очи.
— На паметта на мистър Канди вече с нищо не може да се помогне — отвърна той. — Неведнъж се опитвах да й помогна, откакто той се съвзе, така че мога с положителност да твърдя това.
Неговите думи ме разочароваха и не скрих това.
— Признавам, че вие ми давахте надежди за по-благоприятен отговор — казах аз.
Езра Дженингз се усмихна.
— Може би този мой отговор още не е окончателен, мистър Блейк. Може би ще се намери начин да се възстановят обстоятелствата, забравени от мистър Канди, без да има нужда от неговата помощ.
— Наистина ли? Ще бъде ли нескромно от моя страна, ако попитам: как?
— Съвсем не. За мен единствената трудност при отговаряне на вашия въпрос се крие в това, как да се обясни. Бих ли могъл да разчитам на вашето търпение, ако се върна към болестта на мистър Канди, говоря за нея, този път без да ви избавям от някои професионални подробности?
— О, разбира се! Вие вече ме заинтересувахте с тези подробности.
Моето любопитство, изглежда, го забавляваше или по-скоро то му беше приятно. Той отново се усмихна. По това време ние бяхме вече оставили зад себе си и последната къща на Фризингхол. Езра Дженингз се спря за миг, наведе се и откъсна няколко полски цветенца, цъфнали край пътя.
— Колко са хубави! — каза простичко той, като ми показа малката китка. — И колко малко хора в Англия са способни да им се възхищават така, както те заслужават!
— Вие не сте живели винаги в Англия, нали?
— Не. Аз съм се родил и прекарах детинството си в една от вашите колонии. Баща ми беше англичанин, а майка ми… Но ние се отдалечаваме от темата на нашия разговор, мистър Блейк, и то по моя вина. Право казано, у мен много неща са свързани с тия скромни крайпътни цветенца… Но да оставим това. Говорехме за мистър Канди; нека се върнем към мистър Канди.
Съпоставяйки няколкото думи, които той неохотно изрече за себе си, с неговия меланхоличен мироглед, който го бе накарал да смята пълното забравяне на миналото като условие за човешкото щастие, аз със задоволство разбрах, че участта, която бях прочел върху лицето му, съвпадаше — поне в две отношения — с това, което ми разказа. Той бе страдал, както малцина са страдали; и не беше чистокръвен англичанин.
— Вие по всяка вероятност сте чули за първоначалната причина за заболяването на мистър Канди? — заговори той отново. — През нощта след тържествената вечеря у лейди Вериндър валеше проливен дъжд: Мистър Канди пристигна в къщи с открита кола и мокър до кости. Предали му настойчивата молба на някакъв ‘болен да го посети веднага щом се върне; и доктор Канди за съжаление се отправил към своя пациент, без да се изсуши и преоблече. Самият аз бях задържан цялата нощ при един болен на известно разстояние от Фризингхол. Когато се върнах на следната сутрин, мене вече ме чакаше камериерката на мистър Канди и тутакси ме отведе в стаята на своя господар. Но по това време бедата беше вече станала: болестта се бе наложила.
— На мен ми я описаха само в общи черти като треска — казах аз.
— И аз не мога да прибавя към това нищо по-точно — отвърна Езра Дженингз. — От начало до край болестта не прие никаква определена форма. Без да губя време, изпратих да извикат двама лекари, приятели на мистър Канди, за да узная и тяхното мнение за неговото заболяване. Те се съгласиха с мен, че положението му е сериозно; ала относно лечението нашите възгледи рязко се различаваха. Съдейки по пулса на болния, ние стигнахме до две съвършено различни заключения. Ускореният пулс накара двамата лекари да настояват за лекарство, което да понижи температурата. Аз, от своя страна, без да отричам, че пулсът е ускорен, изтъкнах страшното отслабване на болния като признак на органическо изтощение и следователно настоявах да се приложат възбудителни средства. Обаче и двамата лекари бяха на мнение, че болният трябва да се храни с кашица, лимонада, отвара от овесени ядки и прочие. А пък аз бих му дал шампанско или коняк, амонячен разтвор и хинин. Важна разлика във възгледите, както виждате! И то между кои? Между двама лекари, ползуващи се с всеобщото уважение на града, и един пришелец, скромен помощник на мистър Канди! През първите дни на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на тия по-стари и по-опитни от мен хора. В това време силите на болния все повече и повече отслабваха. Аз се помъчих за втори път да изтъкна тъй неоспоримо ясното указание на пулса. Ускореността му не бе намаляла ни най-малко, а слабостта му се бе увеличила. Двамата лекари се обидиха от моето упорство. Те казаха: