„Мистър Дженингз, или ние ще лекуваме болния, или вие. Кой ще бъде?“
„Господа — отвърнах аз, — дайте ми пет минути да си помисля и на вашия ясен въпрос ще бъде даден не по-малко ясен отговор.“
Когато петте минути изтекоха, аз бях готов със своя отговор.
„Вие решително ли отказвате да приложите лечение с възбуждащи средства?“ — попитах аз.
Те отказаха най-категорично.
„Тогава аз възнамерявам незабавно да пристъпя към такова лечение, господа!“
„Пристъпете, мистър Дженингз, и ние тутакси ще се откажем от по-нататъшното лекуване.“
Изпратих в избата за бутилка шампанско; и сам дадох на болния да изпие половин чашка. Лекарите мълчаливо си взеха шапките и си отидоха.
— Вие сте поели върху себе си голяма отговорност — забелязах аз. — На ваше място, сър, навярно бях се отказал от нея.
— Ако бяхте на мое място, мистър Блейк, вие щяхте да си спомните, че мистър Канди ви е прибрал на работа в дома си при обстоятелства, които са ви направили негов длъжник за цял живот. На мое място, виждайки как неговите сили го напускат час след час, вие по-скоро бихте поели всякакъв риск, отколкото, да позволите да умре пред очите ви единственият човек на света, който ви е оказал приятелска помощ. Не мислете, че не съзнавах ужасното положение, в което се бях поставил! Имаше минути, когато докрай чувствувах цялата мъка на моята самотност, както и ужаса ла моята отговорност. Ако бях щастлив човек, ако моят живот бе изпълнен само с благополучие и благоденствие, тогава навярно бих изнемогнал под тежестта на задачата, с която се бях нагърбил. Но аз нямах щастливо минало, към което бих могъл да се обърна; нямах душевно спокойствие, от загубата на което бих могъл да се страхувам, и затова мъжествено се борих докрай. Реших да си почивам само по средата на деня, когато състоянието на болния малко се подобряваше. През останалото време, докато животът му се Намираше в опасност, аз не се откъсвах от леглото на мистър Канди. Към залез слънце, както става винаги при такива случаи, започваше обичайното за всяка треска бълнуване. То продължаваше с прекъсвания през цялата нощ и затихваше в най-ужасните; часове на ранното утро — между два и пет, — когато жизнените сили дори и на най-здравия човек спадат до най-ниското си ниво. През тия именно часове смъртта събира най-обилната си жетва. Тогава смъртта ь аз встъпвахме в борба за лежащия на одъра болник — кой да сложи ръка на него. Аз нито веднъж не се отклоних от собствения си метод на лечение, върху който бях заложил всичко. Когато виното не помагаше, опитвах коняк. Когато другите възбудителни средства губеха своето действие, удвоявах дозата им. След един дълъг период на неизвестност (какъвто моля бога да не ми праща никога вече!) настъпи ден, когато извънредно ускореният му пулс постепенно започна да става по-бавен и ритмичен. Тогава разбрах, че съм го спасил; и признавам — моята твърдост ми измени. Аз пуснах измършавялата ръка на бедния си благодетел върху леглото и заплаках. Истеричен припадък, мистър Блейк, нищо повече! Физиологията казва, и то с право, че у някои мъже надделява женската природа — към тях спадам и аз!
Това горчиво и професионално обяснение на своите сълзи Езра Дженингз изказа със същия спокоен и естествен тон, с който бе говорил досега. Гласът и държането му от начало до край издаваха един особен, почти болезнен страх да не би да възбуди у мен някакво състрадание.
— Вие с право можете да ме попитате защо ви безпокоя с тия подробности — продължи той. — Не виждам друг начин, мистър Блейк, да ви подготвя за това, което ми предстои да ви кажа. Сега, след като знаете вече всичко за моето състояние по време на боледуването на мистър Канди, вие по-добре ще разберете колко много се нуждаех от някакво — макар и временно — развлечение. Преди няколко години започнах през свободното си време да пиша книга, предназначена за хора от моята професия — книга върху сложните проблеми, свързани със заболяването на мозъка и нервната система. Тази моя работа навярно никога няма да бъде довършена и, разбира се, никога няма да види бял свят. Но въпреки това тя ми е била добър приятел през дългите самотни часове; тя също така ми помогна да прекарам часовете — мъчителните часове на очакване и бездействие — до леглото на мистър Канди. Аз, струва ми се, ви казах, че той често бълнуваше? Дори споменах времето, когато това бълнуване започваше, ако не се лъжа?