— И все пак вие се колебаете?
— И все пак аз се колебая. Не забравяйте при какви обстоятелства съм се добрал до сведенията, с които разполагам сега! Колкото и да са безобидни те, аз не бих се решил тъй лесно да ви ги предам, докато вие най-напред не ме убедите, че има достатъчно сериозна причина да сторя това. Той беше така безнадеждно болен, мистър Блейк! И съвсем безпомощен, изцяло в моята власт! Много ли ще бъде, ако ви помоля само да ми намекнете какъв интерес ви свързва със загубения спомен и в какво вие предполагате, че той се състои?
За да му отговоря с откровеността, която неговото държане и неговите думи изискваха от мен, би означавало открито да поставя себе си в унизителното положение на човек, когото подозират в кражба на диаманта. Макар и необяснимото чувство на симпатия, което Езра Дженингз бе събудил в мен, да бе станало сега много по-силно, вее пак не можех да превъзмогна нежеланието си да му разкажа за позорното положение, в което се намирах. И отново прибягнах до тия обяснителни фрази, които си бях приготвил за удовлетворяване любопитството на непознати хора.
Този път нямах причина да се оплаквам от недостатъчно внимание от страна на моя слушател. Езра Дженингз ме слушаше търпеливо, дори с известна тревога, докато свърших.
— Много съжалявам, мистър Блейк, че събудих у вас известни надежди само за да ви разочаровам — каза той. — През цялото време на своето боледуване — от първия до последния ден — мистър Канди не спомена нито една думичка за диаманта. Работата, с която той свързваше вашето име, няма — уверявам ви! — никакво отношение към изчезването или намирането на скъпоценния камък на мис Вериндър.
Докато той ми разправяше всичко това, ние стигнахме до едно място, където широкият път, по който бяхме вървели, се разклоняваше в две посоки, Единият водеше към дома на мистър Ейблуайт, а другият — към някакво село в низината на една или две мили разстояние. Езра Дженингз се спря и обърна към селото.
— Моят път е нататък — каза той. — Аз наистина много съжалявам, мистър Блейк, че не мога да ви бъда полезен.
Гласът му ме убеди в неговата искреност. Кротките му кафяви очи за миг се спряха на мен с израз на тъмно съчувствие. Той се поклони и тръгна по пътя към селото, без да продума нито дума повече.
Постоях неподвижен, следейки го с поглед, докато той се отдалечаваше все повече от мен, отнасяйки със себе си все по-далеч и по-далеч това, което аз сега считах за единствената възможна разгадка, до която се опитвах да се домогна. След като повървя малко, той се обърна. Като ме видя все още на същото място, където се разделихме, той се спря, сякаш се питаше дали не исках да поговоря с него още веднъж. Нямаше време да разсъждавам за собственото си положение — да си кажа, че изпускам случая, който може да се окаже важен прелом в моя живот, и то само поради моето жалко самолюбие! Имаше време само да го извикам, а след това да размишлявам; Мисля, че на света едва ли има човек по-прибързан от мен!
„Сега вече не ми остава нищо друго — помислих си аз. — Трябва да му кажа цялата истина!“
Той тутакси се върна назад. Аз тръгнах насреща му.
— Не бях съвсем откровен с вас, мистър Дженингз — подхвърлих аз. — Моят интерес към загубения спомен на мистър Канди съвсем не е свързан с намирането на Лунния камък. Една много важна, лична работа ме накара да дойда в Йоркшир. Има само едно оправдание за това, дето не бях достатъчно откровен с вас. Мене ме боли, боли ме повече, отколкото бих могъл да изразя, че трябва да обясня на когото и да било истинското положение, в което се намирам сега.
Езра Дженингз ме погледна с известно смущение за пръв път, откакто бяхме заговорили.
— Аз нямам това право, нито желанието, мистър Блейк — възрази той, — да се намесвам във вашите лични работи. Позволете ми да се извиня от своя страна, задето — съвсем неволно — съм ви подложил на такова неприятно изпитание…
— Вие имате пълното право — прекъснах го аз — да определите условията, при които бихте намерили за възможно и оправдателно да ми съобщите това, което сте чули край леглото на мистър Канди. Разбирам и ценя благородното чувство, което ви ръководи. Как бих могъл да очаквам от вас да ми се доверите, ако аз сам отказвам да ви се доверя? Вие трябва да знаете и ще узнаете защо за мен е тъй важно да чуя какво именно е искал да ми каже мистър Канди. Ако се окаже, че греша в своите очаквания и че за вас е невъзможно да ми помогнете, след като чуете какво именно търся — ще разчитам на вашата чест да опазите моята тайна. И нещо ми подсказва, че доверието ми няма да бъде измамено.