— Никога в живота си!
— Не ви ли бяха разстроени нервите миналата година по това време? Не се ли чувствувахте неспокоен и раздразнителен?
— Да, така се чувствувах.
— Лошо ли спяхте?
— Ужасно лошо. Много нощи изобщо не спях.
— А не беше ли нощта след рождения ден на мис Вериндър изключение в това отношение? Помъчете се да си припомните. Добре ли спахте тогава?
— Спомням си много добре. Спах великолепно.
Той пусна ръката ми тъй внезапно, както я бе взел, и ме погледна с вид на човек, у когото е изчезнало и последното измъчващо го съмнение.
— Това е забележителен ден във вашия живот и в моя! — каза сериозно той. — В едно нещо съм напълно сигурен, мистър Блейк: сега аз зная това, което мистър Канди е искал да ви каже тази сутрин: то се намира в моя бележник! Почакайте, това още не е всичко. Аз съм твърдо убеден, че мога да ви докажа, че вие сте постъпили несъзнателно, когато сте влезли в стаята и сте взели диаманта. Дайте ми време да помисля и да ви разпитам. Изглежда, че доказателството за вашата невинност е в моите ръце!
— Обяснете се, за бога! Какво искате да кажете с това?
Развълнувани от този разговор, ние бяхме направили няколко крачки, без сами да забележим това, и оставили зад себе си ниските дръвчета, които ни скриваха от пътя. Преди да успее да ми отговори, Езра Дженингз бе извикан по име от някакъв човек, който изглеждаше силно разтревожен.
— Идвам веднага! — извика Езра Дженингз на мъжа и като се обърна към Мен, добави: — Чака ме много сериозен случай в селото. Трябваше да бъда там преди половин час; налага се незабавно да го видя. Точно след два часа се върнете отново при мистър Канди. Давам ви честна дума, че тогава ще бъда напълно на ваше разположение.
— Не ще изчакам дотогава! — възкликнах нетърпеливо аз. — Не можете ли да ме успокоите с една-едничка дума, преди да се разделим?
— Работата е премного сериозна, за да може да се изясни набързо, мистър Блейк. Не подлагам вашето търпение на изпитание по своя воля; напротив, бих направил очакването още по-тежко за вас, ако се опитам да го облекча сега. Довиждане във Фризингхол, сър, след два часа!
Човекът, застанал на пътя, отново го извика. Езра Дженингз избърза към него и ме остави сам.
Десета глава
Как тази мъчителна неизвестност, на която бях осъден, би подействувала на някой друг човек, не мога да кажа. Тягостното двучасово очакване се отразя върху мен по следния начин: аз се почувствувах физически неспособен да стоя на едно място и душевно неспособен да заговоря с когото и да било, преди да узная всичко, което имаше да ми казва Езра Дженингз.
В това си душевно състояние не само се отказах от намерението си да посетя мисис Ейблуайт, но избягнах да се срещна дори и с Габриел Бетъридж.
Когато се върнах във Фризингхол, аз му оставих бележка, в която му съобщих, че съм бил извикан някъде неочаквано и че непременно ще се върна към три часа следобед. Помолих го да си поръча обяд по обичайното за него време, а дотогава да се забавлява, както намери за добре. Знаех, че той имане множество приятели в града и че не ще му бъде трудно да използува няколкото часа до моето завръщане в хотела.
След това отново излязох от града и тръгнах да скитам из мочурливата равнина, която ограждаше Фризингхол, докато часовникът не ми показа, че най-после бе дошло време да се върна в дома на мистър Канди.
Езра Дженингз вече ме чакаше.
Той седеше самичък в една малка стая, отделена със стъклена врата от операционната. По голите, боядисани в жълто стени висяха цветни диаграми, изобразяващи отвратителните опустошения, причинявани от най-различни страшни болести. Шкаф за книги, пълен с медицински съчинения в потъмняла подвързия, върху която вместо обичайния бог се мъдреше един череп; голяма чамова маса, цялата в мастилени петна; дървени столове, каквито се срещат из кухните и в летните къщи; изтъркан килим по средата на пода; казанче за вода с умивалник и водосточна тръба, грубо вкарана в стената, неволно извикващи мисли за страшни хирургически операции — ето от какво се състоеше мебелировката на стаята. Пчели жужеха между редките цветя, посадени в саксии на прозореца; птици пееха в градината, а от съседната къща сегиз-тогиз долиташе слабото дрънкане на разстроено пиано. На всяко друго място тия най-обикновени звуци приятно биха напомняли за ежедневния живот отвъд стените. Тук обаче те нахлуваха като смутители на тишината, която нищо освен човешките страдания нямаше право да нарушава. Погледнах към кутията от червено махагоново дърво с хирургически инструменти и към огромния пакет с превързочен материал, които заемаха специално определени места върху лавиците на шкафа за книги, и изтръпнах при мисълта за звуковете, типични за стаята на Езра Дженингз.