Тревогата, нахлуваща в дома с бързината на пожар, стигна и до двамата джентълмени.
Мистър Годфри пръв излезе от стаята. Когато узна какво се бе случило, той само издигна от почуда ръце — нещо, което не говореше много в полза на душевната му сила. Мистър Франклин, на чиято прозорливост аз разчитах, надявайки се, че той ще ни даде някакъв съвет, се оказа също тъй безпомощен като братовчеда си, когато на свой ред научи новината. Против всички очаквания, той най-сетне се беше наспал добре и това необичайно блажено състояние, изглежда, го беше довело — както той сам се изрази — до някакво притъпяване. Обаче след като си изпи кафето, което според чуждестранния обичай той винаги изпиваше няколко часа преди закуска — умът му се избистри и той започна да проявява вроденото си здравомислие — смело и умно той предприе следните мерки.
Най-напред събра всички слуги и им заповяда да оставят всички долни врати и прозорци (с изключение на парадната врата, която аз бях отварял) точно така, както си бяха, когато ги затворихме миналата вечер. След това помоли братовчеда си и мен, преди да предприемем каквито и да било по-нататъшни мерки, да проверим и установим дали диамантът случайно не се е залутал някъде — например зад шкафчето или под масата, на която стоеше шкафчето. След като проверихме безрезултатно и двете места и не намерихме нищо и след като разпитахме Пенелопа и не узнахме от нея нищо повече за това, което тя вече ми бе разправила, мистър Франклин предложи да разпитаме мис Рейчъл и изпрати Пенелопа да почука на вратата на нейната спалня.
Моята господарка излезе и затвори вратата зад себе си. След минутка само ние чухме как мис Рейчъл заключи вратата отвътре. Моята господарка дойде при нас; по лицето й се четеше явно недоумение и огорчение.
— Изчезването на диаманта просто е съкрушило Рейчъл — каза милейди в отговор на мистър Франклин. — Тя не желае да говори по този въпрос дори и с мен. Засега е съвсем невъзможно да се видите с нея.
Увеличавайки по този начин нашето недоумение, моята господарка след малки усилия си възвърна присъствието на духа и можеше отново да действува с присъщата си решителност.
— Предполагам, че нищо друго не може да се направи, освен да съобщя на полицията — спокойно каза тя.
— А полицията преди всичко ще трябва — подхвана мистър Франклин — да задържи индийските фокусници, които снощи показаха тук своето изкуство.
Моята господарка и мистър Годфри (които не знаеха това, което знаехме ние с мистър Франклин) се стреснаха и върху лицата им се появи недоумение и учудване.
— Сега няма време за обяснения — продължи мистър Франклин. — Мога само да ви кажа, че именно индийците са откраднали диаманта. Дайте ми препоръчително писмо — обърна се той към моята господарка — до един от фризингхолските съдебни следователи; просто му кажете, че аз действувам във вашите интереси и по ваше желание и ми позволете незабавно да тръгна на път. Нашият шанс да хванем крадците зависи от това: да не губим нито една минутка напразно.
(Забележка: дали френската или английската черта в характера на мистър Франклин бе взела сега връх — все едно, но това беше единствената разумна проява. Въпросът се състоеше само в това: дълго ли щеше да трае?)
Мистър Франклин сложи перо, мастило и хартия пред леля си, която (както на мен ми се стори) написа желаното от нейния племенник писмо не твърде охотно. Ако би било възможно да се отмине без внимание изчезването на вещ, която струва двадесет хиляди фунта, аз предполагам — съдейки по мнението на моята господарка за покойния й брат и по нейното недоверие към неговия подарък, — тя с голямо облекчение би позволили на крадците да избягат и се укрият заедно с Лунния камък.
Отидох с мистър Франклин в конюшнята и се възползувах от този случай, за да го попитам по какъв начин индусите (които аз подозирах с не по-малка увереност от него) са могли да влязат в къщата.
— Един от тях би могъл да се промъкне в хола, когато гостите си отиваха — рече мистър Франклин. — Той вероятно се е спотайвал под дивана, когато леля ми и Рейчъл са решавали къде да сложат диаманта за през нощта. Той е трябвало само да почака, докато всичко в къщата утихне, после да отиде при шкафчето, да вземе диаманта и да го сложи в джоба си.
След тези си думи той извика на коняря да отвори портата и препусна надолу по пътя.
Това наистина беше единственото разумно обяснение. Но по какъв начин бе успял крадецът да се измъкне от къщи? Когато на сутринта отидох да отворя главната врата, тя се оказа затворена и заключена така, както я бях оставил предната вечер. А другите врати и прозорци говореха сами за себе си — те и досега си стояха затворени. Ами кучетата? Да предположим, че крадецът е избягал, скачайки през един от горните прозорци; но как е могъл да се изплъзне от кучетата? Дали не беше се запасил с отровено месо за тях? Това подозрение едва се бе промъкнало в ума и ето че към мен изтичаха кучетата; те се търкаляха по мократа трева тъй весели и здрави, че аз с големи усилия смогнах да ги хвана и вържа отново. И колкото повече си мислех върху това, толкова по-неприемливо ми се струваше обяснението на мистър Франклин.