Това ни разказа мистър Франклин за събитията във Фризингхол. Индийският ключ на загадката за изучаването на диаманта, съдейки по всичко, се беше счупил в собствените ни ръце. Но ако фокусниците бяха невинни, тогава кой, по дяволите, беше взел Лунния камък от шкафчето на мис Рейчъл?
Десет минути по-късно за наше безкрайно облекчение пристигна и полицейският инспектор Сигрейв. Той ни съобщи, че видели мистър Франклин, който седял на терасата на слънце (изпаднал навярно в италианското си настроение); последният предупредил полицаите, когато минавали край него, че всяко следствие щяло да се окаже безполезно още преди то да е започнало.
В положението, в което се намирахме, ние едва ли бихме могли да мечтаем за по-добър полицай от фризингхолския инспектор. Мистър Сигрейв беше висок, представителен, с военна походка, с приятен заповеднически глас и решителен поглед; шинелът му беше закопчан спретнато чак до кожената яка. „Аз съм тъкмо човекът, от когото имате нужда!“ — беше написано на неговото лице. Той се обръщаше към придружаващите го полицаи от по-нисък ранг с такава строгост, която лесно ни убеди, че с него човек не можеше да се шегува.
Най-напред инспектор Сигрейв прегледа цялата къща отвътре и отвън; това негово проучване показа, че крадците не са могли да проникнат в къщата отвън и че кражбата следователно е била извършена от някое вътрешно лице. Оставям на вас да си представите в какво състояние изпаднаха прислужниците и прислужничките, когато това официално изявление стигна до ушите им. Инспекторът реши да започне с оглед на будоара, а след това да разпита и слугите. Същевременно той постави един от своите подчинени на стълбището, което водеше към спалните на прислугата, със заповед да не пуска никой да мине оттам до второ разпореждане.
При това последно разпореждане представителките на по-слабата половина на човешкия род окончателно се сащисаха. Те изскочиха от скривалището си, втурнаха се вкупом нагоре към стаята на мис Рейчъл (този път увличайки със себе си и Розана Спирман), нападнаха инспектора Сигрейв и всички е еднакво виновен вид започнаха да настояват да им каже коя от тях подозира най-много.
Инспекторът не се смути: изгледа ги строго, решително и ги заплаши с войнишкия си глас:
— Хей, вие, женоря, слизайте долу по-скоро всички до една! Не съм ви викал тук! Погледнете! — Изведнъж инспекторът показа едно малко петно под самата брава върху прясно боядисаната врата на мис Рейчъл. — Вижте каква пакост са направили вече вашите фусти. Махайте се оттук!
Розана Спирман, която се намираше най-близо до него и до вратата, първа даде пример за послушание и побърза да се върне към своята работа. Останалите тутакси я последваха. Инспекторът привърши огледа на стаята и не. успял да открие нищо важно, ме попита: кой пръв бе забелязал кражбата. Това, разбира се, бе сторила моята дъщеря. Изпратиха да извикат дъщеря ми.
Отначало инспекторът се отнесе към Пенелопа доста грубичко.
— Слушайте ме внимателно, млада девойко, и помнете, че трябва да ми отговаряте само истината!
Пенелопа изведнъж избухна:
— Мене никога не са ме учили да лъжа, господин полицай! И ако баща ми може да стои тук и да слуша и гледа как обвиняват неговата дъщеря в лъжа и кражба, как не я пускат в собствената й стая, как петнят доброто й име — единственото достойнство на една бедна девойка, — тогава той не е такъв добър баща, за какъвто съм го мислела!
Няколко навреме казани от мен думи подобриха отношенията между правосъдието и Пенелопа. Въпросите и отговорите следваха гладко, но не завършиха с нищо, което заслужава да се спомене. Дъщеря ми видяла как мис Рейчъл поставила диаманта в шкафчето, преди да си легне. В осем часа сутринта, когато носела чай на мис Рейчъл, тя видяла чекмеджето отворено и празно и тутакси вдигнала тревога. С .това завършиха и’ показанията на Пенелопа.