След това инспекторът пожела да говори с мис Рейчъл. Пенелопа предаде неговата молба през вратата. Отговорът дойде по същия път:
— Нямам какво да казвам на инспектора! И никого не мога да видя.
Нашият опитен полицай, както изглежда, остана и, учуден, и обиден от този отговор. Обясних му, че младата господарка не се чувствува добре, и го помолих да почака малко и да се види с нея по-късно. След това ние отново слязохме долу и минавайки през хола, срещнахме мистър Годфри и мистър Франклин.
И двамата джентълмени като гости на нашия дом бяха помолени да се опитат да хвърлят някаква светлина по въпроса. Но никой от тях не знаеше нищичко. Не бяха ли чули някакъв подозрителен шум през нощта? Те не бяха чули нищо освен ромоленето на дъжда. Ами аз, който бях заспал много по-късно от тях, нищо ли не бях чул? Нищо. Освободени най-сетне от разпит, мистър Франклин (все още на мнение, че случаят е безизходен) ми прошепна:
— От този човек ние няма да имаме никаква полза. Инспекторът Сигрейв е цяло магаре!
Освободен на свой ред, мистър Годфри ми прошепна:
— Това е безспорно един много компетентен човек, Бетъридж, и аз възлагам големи надежди на него!
„Колкото глави, толкова и умове“ — казал някой си мъдрец много преди мен.
След това инспекторът се отправи отново към будоара, съпроводен от мен и дъщеря ми. Неговата цел беше да установи дали през нощта не бяха местени някои мебели — тъй като първият му оглед в тази стая очевидно не беше го задоволил в това отношение.
Докато ние все още обикаляхме между масите и столовете, вратата на спалнята изведнъж се отвори. След като бе отказала да ни види, мис Рейчъл за голямо учудване сама дойде при нас. Тя взе от стола сламената си шапка и се обърна към Пенелопа със следния въпрос:
— Мистър Франклин Блейк ви изпраща при мен тази сутрин, нали?
— Да, мис.
— Искаше да говори с мен, тъп ли?
— Да, мис.
— Къде е той сега?
Дочувайки гласове отдолу, аз погледнах през прозореца и видях двамата млади джентълмени да се разхождат заедно на терасата. Отговаряйки вместо дъщеря ми, аз рекох:
— Мистър Франклин Блейк е на терасата, мис.
Без да продума повече, без да обръща внимание на инспектора, който се опита да я заговори, бледа като восък и потънала в собствените си мисли, мис Рейчъл излезе от стаята и се спусна надолу към двамата си братовчеди на терасата.
Аз не проявих достатъчно уважение, наруших всяко приличие, но дори и ако от това зависеше целият ми живот, не можах да се въздържа да не погледна през прозореца, когато мис Рейчъл се срещна с двамата джентълмени. Тя отиде право при мистър Франклин, без да забележи присъствието на мистър Годфри, който се отдръпна настрана и ги остави сами. Както изглежда, младата господарка говореше на мистър Франклин някак троснато. Това не продължи много и (съдейки по лицето му, което видях през прозореца) го учуди неизказано силно. Докато стояха тъй заедно, на терасата се появи и моята господарка. Мис Рейчъл я забеляза, каза няколко последни думи на мистър Франклин, след което бързо се прибра вътре, преди майка й да успее да се приближи до нея. Останала като гръмната от изненада и забелязала учудения вид на мистър Франклин, моята господарка го заговори. Мистър Годфри се присъедини към тях и също заговори. Мистър Франклин повървя с тях по терасата, очевидно предавайки им какво се бе случило; но едва направили няколко крачки, двамата изведнъж се спряха като вцепенени от изумление. Едва успях да забележа всичко това и ето че вратата на гостната внезапно и шумно се отвори. Мис Рейчъл бързо отиваше към спалнята си, разстроена и разгневена, със святкащи от гняв очи и пламнали бузи. Инспекторът отново се опита да я заговори. Пред вратата на спалнята си тя се обърна към него:
— Аз не съм ви викала тук! — изкрещя яростно мис Рейчъл. — Нямам нужда от вас! Моят диамант е изчезнал. Нито вие, нито който и да е друг на света не ще успее да го намери… Никога!
След тия думи тя си влезе в стаята и хлопна вратата пред самите ни носове. Пенелопа, която се намираше най-близо до вратата, чула как мис Рейчъл ридала, щом се намерила отново сама. Сега в ярост, след малко в сълзи — какво значи това?
Казах на инспектора, че всичко това означава колко много е разстроена мис Рейчъл от загубата на нейния диамант. Загрижен за честта на семейството, аз с огорчение забелязах, че моята млада господарка се бе забравила — макар и пред един полицейски инспектор, — и се опитах да я извиня, доколкото това ми бе възможно. Но в душата си бях озадачен от необичайните думи и поведение на мис Рейчъл повече, отколкото може да се изрази с думи. Позовавайки се на казаното от нея при вратата на спалнята, аз можах само да стигна до заключението, че тя бе смъртно оскърбена от повикването на полицията и че изумлението на мистър Франклин вън на терасата бе предизвикано именно от факта, че тя рязко му изказала мнението си по този въпрос (като на човек, отговорен за пристигането на полицията). Ако тази догадка беше вярна, тогава защо — след като бе загубила диаманта си — тя възразяваше срещу присъствието в дома на същите тия мъже, чието задължение беше да го намерят? И как, за бога, можеше тя да знае, че Лунният камък никога няма да бъде намерен?