Следващата и последна стъпка в разследването доведе нещата, както се казва, до задънена улица. Полицейският инспектор има разговор (на който присъствувах и аз) с моята господарка. След като й съобщи, че диамантът трябва да е бил взет от някое вътрешно лице, той поиска позволение незабавно да обискира стаите и гардеробите на прислугата. Моята добра господарка — великодушна и благовъзпитана жена — не му разреши да ни третира като крадци.
— Аз никога не ще се съглася да се отплатя по такъв начин за всичко, което дължа на верните си слуги, живеещи в моя дом!
Полицейският инспектор се поклони и ми хвърли, поглед, който ясно казваше: „Защо ме извикахте тогава, щом ми връзвате ръцете по тоя начин?“ Като глава на прислугата аз тутакси почувствувах, че ако искаме да бъдем справедливи, ние нямаме право да злоупотребяваме с великодушието на нашата господарка.
— Сърдечно благодарим на ваше сиятелство — обърнах се аз, — но молим за разрешение да постъпим така, както случаят изисква, и сами да предадем ключовете на господин инспектора. Когато Габриел Бетъридж дава пример — продължих аз, спирайки на вратата инспектор Сигрейв, — останалите слуги ще го последват, обещавам ви. Като начало ето ви моите ключове!
Моята господарка ме хвана за ръка и ми благодари със сълзи на очи. Господи, какво ли не бих дал в този момент само да можех да тръшна инспектор Сигрейв на земята!
Както казах, останалите слуги последваха моя пример — твърде неохотно, разбира се, но всички единодушни с мен. Трябваше само да видите жените, когато полицаите се ровеха в техните сандъци! Готвачката изглеждаше така, сякаш искаше да изпече инспектора жив на огъня, а другите жени — сякаш се готвеха да го изядат, щом се изпече.
Обискът бе привършен, а от диаманта, разбира се, нямаше никаква следа. Инспектор Сигрейв се оттегли в моята стая, за да поразмисли какво трябва да предприеме по-нататък. Той и неговите помощници бяха прекарали при нас вече няколко часа, без да допринесат нищичко към разбулване на загадката: как и от кого е бил откраднат Лунният камък.
Докато полицейският инспектор размишляваше в усамотение, аз бях извикан при мистър Франклин в библиотеката. За голямо мое учудване, още несложил ръка на бравата, ето че вратата се отвори отвътре и от стаята излезе Розана Спирман!
След сутрешното почистване на библиотеката нито първата, нито втората прислужница имаха някаква работа да влизат там през останалата част на деня. Аз спрях Розана Спирман на място и я смъмрих, задето нарушава домашната дисциплина.
— Какво си търсила в библиотеката по това време? — попитах я аз.
— Мистър Франклин Блейк си беше забравил пръстена горе в стаята — отвърна Розана — и аз дойдох да му го донеса.
Лицето на девойката цялото почервеня, докато ми отговаряше; тя отмина с високо вдигната глава, по-лицето й беше изписано някакво чувство на самомнение — нещо, което аз съвсем не можех да разбера. Събитията в къщи несъмнено бяха разстроили — коя малко, коя повече — всички прислужници} но никоя от тях не беше се променила тъй много, както се бе променила Розана.
— Когато влязох в библиотеката, мистър Франклин пишеше нещо на бюрото. Едва пристъпих прага, и той ме помоли да му приготвя кон за гарата. Още от първите нотки на гласа му аз долових, че у него отново бе взела връх решителната страна. Човекът, натъпкан с вата, бе изчезнал и пред мен отново седеше човекът, направен от желязо.
— В Лондон ли отивате, сър? — попитах аз.
— Отивам да телеграфирам в Лондон — отвърна мистър Франклин. — Успях да убедя леля си, че ние се нуждаем от помощта на човек по-умен от мистър Сигрейв, и получих нейното разрешение да изпратя телеграма на баща си. Той познава главния директор на полицията, който ще ни посочи човека, способен да разгадае тайната на диамантаг Говорейки за тайни — прибави мистър Франклин, като понижи глас, — искам да ви кажа още две думи, преди да тръгнете за конюшнята. Не споменавайте нищичко от това пред никого. Или умът на Розана Спирман не е съвсем в ред, или пък, както ми се струва, тя знае повече за Лунния камък, отколкото би трябвало да знае.