Наистина, едва ли бих могъл да кажа какво ми причиниха тия думи повече — изненада или огорчение. Ако бях по-млад, бих си признал това и пред мистър Франклин. Но когато човек остарее, придобива един великолепен навик: в случаи, когато не знае как да постъпи, той си мълчи.
— Розана Спирман дойде тук с пръстена, който бях изпуснал в стаята си — продължи мистър Франклин. — Аз й поблагодарих и, разбира се, очаквах, че ще си отиде. Вместо това тя застана от другата страна срещу мен и ме загледа по най-чудноват начин: полууплашено и полуфамилиарно — че можах да разбера. „Странно нещо е това с диаманта, сър!“ — каза тя съвсем неочаквано. Аз отговорих с „да“ и почаках да видя какво ще последва. Кълна се в честта си, Бетъридж, струва ми се, че не е с ума си! Тя каза: „Никога няма да намерят диаманта, сър, нали? Не, няма да открият и този, който го е взел — сигурна съм!“ После ми кимна с глава и ми се усмихна. Преди да успея да я попитам какво иска да каже с това, зад вратата се чуха вашите стъпки. Изглежда, тя се уплаши, че ще я заварите тук. Както и да е, момичето се изчерви и си излезе. Какво ли би могло да значи всичко това?
Дори и тогава аз не можах да се реша да му разкажа историята на това момиче. Това просто би означавало да я обвиня в кражба. Освен това, дори и да предположим, че му бях разказал всичко най-откровено, и да допуснем, че тя именно бе откраднала диаманта, причината — защо измежду всички хора на света Розана бе избрала именно мистър Франклин, за да открие тайната си — би си останала все така неразгадана.
— Не мога и да си помисля да обвинявам тази бедна девойка само за това, че е лекомислена и говори доста странно — продължи мистър Франклин. — И все пак, ако тя бе казала на инспектора това, което каза на мене, колкото и да е глупав, се боя, че…
Той млъкна, без да се доизкаже.
— Най-добре ще бъде, сър — рекох аз, — да доложа за това на моята господарка при първия удобен случай. Моята господарка проявява голям интерес към Розана; твърде е възможно девойката просто да се е показала прекалено свободна и безразсъдна. Когато в една къща се появят известни неприятности, сър, прислужниците всякога обичат да гледат на нещата откъм мрачната им страна — това придава на бедните известна важност в собствените им очи. Ако някой се разболее, очаквайте от лях само да предскажат неговата смърт. А ако ли пък се изгуби някоя скъпоценност, пак те ще заявят, че тя никога няма да се намери.
Този възглед (който бях склонен да призная и за лично мой), изглежда, доста пооблекчи и мистър Франклин: той прибра телеграмата и прекрати разговора. На път към конюшнята, за да наредя да впрегнат кабриолета, аз се отбих в помещението за прислугата, където прислужниците обядваха. Розана Спирман не беше между тях. Попитах за нея и узнах, че тя най-неочаквано се почувствувала зле и се прибрала в стаята да си легне.
— Странно! Тя изглеждаше здрава преди малко, когато я видях — забелязах аз.
Пенелопа излезе след мен.
— Не говори така пред жените, татенце — каза тя. — Вие само ги насъсквате повече срещу Розана. Горката, тя просто се топи по мистър Франклин Блейк.
Това бе едно друго обяснение за чудноватото поведение на Розана. Ако Пенелопа излезеше права, то значи, че Розана беше способна да бръщолеви, каквото й дойде на ума, само и само да накара мистър Франклин да я заговори. Ако приемем това за правилно разрешение на загадката, тогава може би лесно ще си обясним и нейното самонадеяно държане, когато мина покрай мен в хола. Макар че той бе произнесъл само три думи, все пак тя бе постигнала целта си — мистър Франклин й бе проговорил.
Аз сам лично наблюдавах, докато впрягаха коня. Сред адската мрежа на мистерии и неизвестности, които ни окръжаваха, беше наистина успокоително да гледам как катарамите и ремъците на хомота си пасваха едни други! Когато човек види как конят се намества в стръките на кабриолета — това вече е нещо, което не подлежи на съмнение. А това, позволете ми да ви кажа, ставаше все по-рядко явление в нашия изпълнен със съмнение дом.
Придружавайки кабриолета до входната врата, аз видях не само мистър Франклин, но също така мистър Годфри и инспектор Сигрейв, които ме чакаха на стълбите.
Размишленията на господин инспектора (след като не му се бе удало да намери диаманта в стаите на слугите) очевидно го бяха извели до съвсем ново заключение. Все още убеден, че диамантът е бил откраднат от някое вътрешно лице, нашият опитен полицай сега беше на мнение, че крадецът (инспекторът беше достатъчно благоразумен, да не споменава името на бедната Пенелопа, каквото и да си е мислил за нея )е действувал в съгласие с индусите; следователно той предложи да пренесе следствието при фокусниците във Фризингхолския затвор. Узнавайки за това ново решение, мистър Франклин предложи да закара инспектора в града, откъдето също можеше да телеграфира в Лондон вместо от нашата гара. Мистър Годфри, който продължаваше все тъй упорито да вярва в инспектор Сигрейв и изпълнен със силното желание да присъствува на разговора с индусите, поиска разрешение да придружи инспектора до Фризингхол. Един от двамата полицаи трябваше да остане в къщи — за всеки случай. Другият щеше да се върне с инспектора в града. Така че и четирите места в кабриолета бяха заети.