Втората новина ни донесе пощенският раздавач. Достопочтеният мистър Канди бе изрекъл още една от своите неудачни шеги, когато, отивайки си под дъжда вечерта на рождения ден, ми каза, че кожата на лекаря била непромокаема. Но въпреки това дъждът го беше намокрил. Той се беше простудил и сега лежал в огън и треска. Според разказа на раздавача, той и насън бълнувал глупости тъй смело и безотговорно, както в нормално състояние. На всички ни беше жал за мъничкия доктор; но най-много съжаляваше за неговото разболяване мистър Франклин — заради мис Рейчъл. От това, което каза на Моята господарка по време на закуска, където присъствувах и аз — той, изглежда, беше на мнение, че ако загадката относно Лунния камък не се разреши в най-скоро време, то мис Рейчъл може да има нужда от съветите на най-добрия лекар, когото бихме могли да намерим.
Скоро след закуската пристигна и телеграфическият отговор на мистър Блейк старши. Телеграмата ни съобщаваше, че той успял да попадне (с помощта на своя приятел, директора на полицията) на единствения човек, който би могъл да ни помогне — сержант Къф, който вероятно щял да пристигне от Лондон със сутрешния влак.
Като прочете името на новия полицай, мистър Франклин потръпна. Изглежда, че той бе слушал разни любопитни истории за детектива Къф от бащиния си адвокат по време на пребиваването си в Лондон.
— Започвам да се надявам, че скоро ще видим края на нашите тревоги и безпокойства — каза той. — Ако половината от това, което чух, е вярно, то в Англия никой не може да се сравни със сержант Къф, когато трябва да се разбули някоя голяма тайна.
Всички бяхме обхванати от вълнение и нетърпение, когато наближи времето да се появи този знаменит и талантлив човек. Щом се върна при нас и узна, че очакваме лондонския детектив, инспекторът Сигрейв тутакси се затвори в отделна стая, взе перо, мастило и хартия и седна да си пише доклада, който без съмнение щеше да се изисква от него. Мене ми се искаше сам да посрещна и докарам сержанта от гарата. Но за каретата и конете на моята господарка и дума не можеше да става — не дори и за известния мистър Къф; а кабриолетът с понито щеше да бъде нужен по-късно за мистър Годфри. Той дълбоко съжаляваше, че трябва да ни остави в такова неспокойно време, и беше тъй любезен да отложи заминаването си до часа на последния влак, за да може да узнае мнението на изкусния лондонски детектив по нашия въпрос. Ала той непременно трябваше да си бъде в Лондон в петък вечерта, тъй като един дамски комитет, изпаднал в някакви сериозни затруднения, се нуждаел от неговите съвети в събота сутринта…
Когато наближи време за пристигането на детектива, аз тръгнах към портата, за да го посрещна.
Току-що стигнах до будката на портиера и ето че откъм гарата пристигна наемна карета; от нея излезе възрастен, побелял мъж, толкова мършав, сякаш по костите му нямаше нито унция месо. Той бе облечен прилично: в черни дрехи, с бяла папионка на шията. Лицето му беше остро като брадва, а кожата тъй жълта, суха и набръчканата като есенен лист. В светлостоманените му очи се криеше някакво твърде обезпокоително изражение — когато срещаха вашия поглед — сякаш те очакваха от вас нещо повече от това, за което вие сам сте осведомен. Походката му беше лека, гласът меланхоличен; дългите му. кокалести пръсти бяха извити като птичи нокти. Той приличаше на пастор, на собственик на погребално бюро — на какъвто щете, само не и на детектив. По-голяма противоположност на инспектора Сигрейв от детектива Къф, както и полицай с по-малко успокоителна външност от неговата — за едно разтревожено семейство, — вие не бихте могли да намерите по цялата земя.
— Това ли е имението на лейди Вериндър? — попита той.
— Да, сър.
— Аз съм сержант Къф.
— Моля, заповядайте.
На път към къщи аз му споменах моето име и положение в семейството, за да му дам възможност да заговори за работата, която моята господарка се канеше да му възложи. Обаче той не обели ни дума по този въпрос. Възхищаваше се от парка и забеляза, че морският въздух бил много свеж и приятен. Вътре в себе си аз се учудвах на какво този знаменит детектив Къф може да дължи репутацията си. Ние стигнахме пред къщата като две непознаващи се кучета, за пръв път вързани с един и същ синджир.
Когато попитахме за моята господарка и узнахме, че тя е в една от оранжериите, ние се отправихме към градината зад къщата и изпратихме един слуга да я потърси. Докато чакахме, сержант Къф погледна през вечнозелената арка вляво, увита в бръшлян, зърна нашите опитомени рози и тръгна право нататък, за пръв път проявявайки нещо, прилично на интерес. За учудване на градинаря и за моя досада този знаменит полицай се оказа цял извор на знания върху незначителното изкуство по култивиране на розите.