— А, ето че тук вие имате най-подходящото изложение: южно-югозападно — каза сержантът, поклащайки побелялата си глава и с някаква весела нотка в меланхоличния си глас. — Така именно трябва да изглежда един розариум: няма нищо по-подходящо от кръгла площ сред квадратна ограда. Да, да! С пътеки между всички лехи. Но пътеките не трябва да бъдат покрити с чакъл! Трева, господин градинарю… тревни пътеки между вашите рози; чакълът е много твърд за тях. Ето една прекрасна леха от бели и алени рози. Те винаги си подхождат великолепно, нали? Ето и бялата мускусна роза, мистър Бетъридж… нашата стара английска роза, издигнала глава наред с най-добрите и най-новите видове. Миличката! — каза сержантът, като помилва мускусната роза с костеливите си пръсти и продължи да й говори като на дете.
Прекрасен човек наистина… и той трябва да намери диаманта на мис Рейчъл и да издири кой го бе задигнал!
— Вие, изглежда, обичате розите, сър! — забелязах аз.
— Аз нямам време да обичам каквото и да било — отвърна детективът. — Но когато разполагам дори и с една свободна минутка, аз почти винаги я посвещавам на розите, мистър Бетъридж. Моят живот започна сред тях, в разсадника на баща ми, и ще свърши сред тях, ако това зависи от мен. Да! Един прекрасен ден — с божията помощ — аз ще престана да ловя крадци и ще се опитам да отглеждам рози. И между моите лехи, господин градинар, ще има затревени пътеки…
Очевидно на сержанта му бяха направили неприятно впечатление нашите пътеки, посипани с чакъл и пясък.
— За човек от вашата професия, сър, това изглежда твърде странен вкус — реших да забележа аз.
— Ако погледнете наоколо си (нещо, което малцина хора правят) — каза сержант Къф, — вие ще забележите, че повечето пъти вкусът на даден човек съвсем не се съгласува с неговата професия. Покажете ми две неща по-противоположни едно на друго от розата и крадеца, и аз тутакси ще си променя вкуса, ако вече не е късно на моите години. Вие намирате, че дамаската роза представлява красив фон за почти всички по-нежни сортове, нали, господин градинар? А, така си и мислех! Там иде една дама. Това ли е лейди Вериндър?
Той я беше видял, преди да я забележим ние с градинаря, макар че ние знаехме накъде да гледаме, а той не. Аз почнах да го смятам за много по-наблюдателен, отколкото ми се видя на пръв поглед.
Появяването на детектива или работата, по която беше пристигнал, или пък и едното, и другото — изглежда, бяха посмутили моята господарка. За пръв път в живота си аз забелязах, че тя просто не знаеше какво да каже на един непознат. Но сержант Къф тутакси я избави от това затруднение. Той попита дали ние не бяхме натоварили някой друг да се разправя с кражбата, преди да изпратим за него и като узна, че вече бе ангажиран друг човек, който и сега се намираше в къщата, поиска разрешение най-напред да поговори с него, преди да предприеме каквото и да било.
Моята господарка тръгна назад към къщата. Преди да я последва, сержантът за сбогом с градинаря наруга пътеките, посипани с чакъл.
— Придумайте нейно сиятелство да опита тревни пътеки! — каза той на градинаря, поглеждайки намръщено към чакъла и пясъка. — Махнете този чакъл, махнете го!
Защо инспектор Сигрейв изглеждаше много по-нисък на ръст, когато го представиха на мистър Къф, това аз не бих могъл да обясня. Мога само да спомена този факт. Двамата мъже се уединиха и дълго време прекараха затворени в стаята, без да пускат никого при себе си. Когато излязоха навън, господин инспекторът беше развълнуван, а господин тайният агент се прозяваше.
— Мистър Къф желае да види гостната стая на мис Вериндър! — каза Сигрейв, обръщайки се към мен извънредно тържествено и с голямо въодушевление. — Може би той ще иска да зададе няколко въпроса. Моля, придружете го!
Докато с мен се разпореждаха по този начин, аз разглеждах знаменития мистър Къф. Знаменитият Къф от своя страна разглеждаше инспектора Сигрейв с онова спокойно очакване, което аз вече бях забелязал. Не бих посмял да твърдя, че той очакваше някаква глупост от страна на своя колега, но подозирам, че именно такъв беше случаят.
Аз ги поведох нагоре по стълбите. Детективът внимателно разгледа индийското шкафче и обиколи целия будоар, като не преставаше да задава въпроси (рядко на инспектора и непрекъснато наемен), целта на които въпроси, струва ми се, беше еднакво непонятна и за двама ни. След време той стигна до вратата и се намери лице с лице е известните нам рисунки. Там сложи сухия си пръст върху малкото петно под бравата, което инспекторът Сигрейв бе вече забелязал, когато мъмреше прислужниците, задето се трупат в стаята.