— Да, когато рекох „Аха“. Ако си има някой обожател, тогава това нейно поведение не означава нищо. Обаче ако няма, тогава при сегашното положение на нещата в този дом това криене е крайно подозрително и колкото да съжалявам, аз ще бъда принуден да действувам така, както се полага.
Какво, за бога, бих могъл да му кажа? Знаех, че мистър Франклин обичаше да се разхожда между храстите; знаех, че по всяка вероятност той щеше да мине оттам на връщане от гарата; знаех, че Пенелопа неведнъж е заварвала там нашата втора прислужница и винаги ме е уверявала, че Розана имала за цел да привлече вниманието на мистър Франклин. Ако дъщеря ми е права, Розана би могла наистина да чака там завръщането на мистър Франклин в момента, когато детективът я бе забелязал. Аз бях изправен между две трудности: или да спомена за приумицата на Пенелопа като за моя собствена приумица, или да оставя нещастната девойка, веднъж подозряна, да пострада от последствията — и то от много Сериозни последствия. Подтиснат от състрадание към девойката — кълна се в честта и душата си, само от състрадание към девойката! — аз дадох на детектива необходимите обяснения и му казах, че Розана е била достатъчно глупава да се влюби в мистър Франклин.
Сержант Къф никога не се смееше. При не многото случаи, когато нещо му изглеждаше забавно, крайчетата на устните му слабо се изкривяваха и толкоз. Те лекичко се изкривиха и сега.
— Не е ли по-добре да кажете, че тя е била достатъчно глупава да се роди грозна, и то прислужница? — попита той. — Влюбването й в джентълмен с външност и държане като това на мистър Франклин не ми се струва да е най-голямата глупост в нейното поведение. Както и да е, аз се радвам, че работата се изясни. Колко леко става на душата, когато някоя загадка се изясни! Да, ще пазя нейната тайна, мистър Бетъридж. Аз обичам да щадя човешките слабости, макар че в моята професия рядко ми се представя случай за това. Мислите ли, че мистър Франклин Блейк не подозира привързаността на тази девойка? Вярвайте ми, той скоро-скоро би узнал за нея, ако момичето беше хубавичко. Грозните жени не живеят добре на този свят; нека се надяваме, че ще бъдат възнаградени на онзи… Вие имате прекрасна градина тук; и колко добре е поддържана ливадата! Вижте сам колко по-красиви изглеждат цветята, когато ги обкръжава трева, а не пясък и чакъл. Не, благодаря. Няма да си откъсна роза. Боли ме сърцето, когато им прекършваме стеблото, както и вас ви боли сърцето, когато нещо не е в ред между слугите. Не забелязахте ли нещо необичайно сред слугите, когато беше открито изчезването на диаманта?
До този момент се разбирах със сержант Къф много добре. Но лукавството, с което той за втори път се обърна към мен с този въпрос, ме накара да бъда нащрек. Казано на прост език, мене никак не ме радваше мисълта да му помагам при издирването, ако това издирване щеше да го изведе (също като някоя пълзяща в тревата змия) при моите другари и приятели — слугите.
— Не съм забелязал нищо — рекох аз, — освен че всички се побъркахме, включително и аз.
— О! — каза детективът. — Това ли е всичко, което можете да ми кажете?
Аз му отговорих с непроменен израз на лицето (нещо, което ме поласка):
— Това е всичко.
Тъжните очи на детектива се втренчиха в лицето ми.
— Мистър Бетъридж — каза той, — ще ми позволите ли да ви стисна ръката? Вие много ми харесвате.
(Защо избра именно този момент, когато го измамих, за да изкаже благоразположението си към мен, това не мога да си обясня. Но, разбира се, аз се възгордях, наистина се възгордях, че най-после бях успял да подведа знаменития Къф.)
Върнахме се в къщата. Мистър Къф ме помоли да го оставя самичък в някоя стая, после да изпратя при него слугите един по един според техния ранг — от първия до последния.
Заведох детектива в моята стая, след туй събрах прислугата в хола. Розана Спирман дойде заедно с другите, както винаги. Тя беше не по-малко опитна по нейна линия, отколкото детективът беше по неговата, и аз подозирах, че вън, сред храстите, тя бе чула това, което той ми разправяше за слугите изобщо още преди да я види. Както и да е, сега по лицето й едва ли можеше да се отгатне, че тя познава такова местенце като нашия храсталак в градината.
Аз изпращах прислужниците при детектива една подир друга, както ми бе наредено. Готвачката първа влезе в съдебната зала — с други думи, в моята стая. Тя остана там за малко. Когато излезе, нейната забележка беше:
— Сержант Къф е мрачен, навъсен човек; но сержант Къф е истински джентълмен.
След нея се представи камериерката на моята господарка. Тя стоя по-дълго време. Когато излезе, направи следното изявление:
— Ако сержант Къф не вярва на думите на една порядъчна жена, той поне би могъл да си държи това мнение за себе си!