Сетне влезе Пенелопа. Стоя не повече от едва-две минути. Нейното заключение:
— Сержант Къф е човек за съжаление. На младини той трябва да е бил много нещастен в любовта, татенце.
След Пенелопа влезе старшата прислужница. Стоя вътре, както и камериерката на моята господарка, доста дълго време. Нейният коментар:
— Аз не съм постъпила на работа при господарката, мистър Бетъридж, за да бъда подозирана от някакъв си нищо и никакъв полицай!
Следващата беше Розана Спирман. Стоя повече време от всички. Никакъв коментар — пълно мълчание и бледи като восък устни. Лакеят Самюел влезе след Розана. Стоя само минутка или две. Неговото изявление:
— Този, който лъска обущата на мистър Къф, би трябвало да се срамува от себе си!
Нанси, миячката на съдове, влезе последна. Не стоя дълго. Коментар:
— Този детектив има сърце, мистър Бетъридж; той не се подиграва с бедните млади работнички.
Влизайки в „съдебната зала“, когато всичко бе свършено, за да чуя дали няма някакви нови разпореждания за мен, аз заварих детектива да гледа през прозореца и да си подсвирква „Последната лятна роза“.
— Открихте ли нещо, сър?
— Ако Розана Спирман поиска разрешение да излезе навън — рече мистър Къф, — пуснете я, но преди това ме уведомете.
Сигурно щеше да бъде по-добре, ако бях премълчал за Розана и мистър Франклин! Беше ясно, че нещастната девойка е възбудила подозрението на детектива Къф, Колкото и да се стараех да не допусна това.
— Надявам се, вие не смятате, че Розана е замесена в изчезването на диаманта? — осмелих се да попитам аз.
Крайчетата на меланхоличните устни на мистър Къф се изкривиха и той впи поглед в мен, също както бе сторил в градината.
— Мисля, че е по-добре да не ви казвам нищо, мистър Бетъридж — каза той. — Иначе вие може пак да се побъркате…
Почнах да се съмнявам, че някога изобщо съм успял да надхитря знаменития Къф. За мое щастие в този момент ние бяхме прекъснати от едно почукване на вратата; пристигна вест от готвачката: Розана Спирман бе поискала разрешение да излезе поради все същата нейна причина — боляло я главата и трябвало да подиша малко чист въздух.
По даден от детектива знак аз казах:
— Нека излезе.
— Къде се намира тук изходът за слугите? — попита той, щом останахме сами.
Аз му го показах.
— Заключете вратата на тази стая — нареди мистър Къф — и ако някой пита за мен, кажете му, че съм сам и размишлявам.
Той отново изкриви крайчетата на устните си и излезе.
Останал сам при тези обстоятелства, аз бях обхванат от силно любопитство, което ме подтикна лично да направя някои разследвания.
Беше ясно, че подозренията на сержант Къф към Розана бяха подбудени от разпита, който той бе провел със слугите в моята стая. А двете прислужници (освен Розана), които останаха вътре по-дълго време, бяха камериерката на моята господарка и старшата прислужница — най-отявлените зложелателки на бедната девойка. Стигнал до това заключение, аз уж случайно надзърнах в слугинската столова, видях, че там пиеха чай, и тутакси се поканих на закуска. (Защото — забележете добре — да напоиш клюкарката с чай, това е вее едно да сипеш газ в гаснеща лампа.)
Моята надежда да намеря съюзник в чайника и чая не остана без награда. Не мина и половин час и аз вече знаех не по-малко, отколкото самият детектив мистър Къф.
Изглежда, че нито камериерката на моята господарка, нито първата домашна прислужница са повярвали във вчерашното заболяване на Розана. Тия две вещици — моля да ме извините, но как иначе да наречем тия наистина злобни жени? — няколко пъти се прокрадвали в четвъртък следобед на горния етаж, опитвали се да отворят вратата на Розанината стая и всеки път я намирали заключена; почуквали и не получавали отговор, ослушвали се, но не чули никакъв звук отвътре. Когато следобед девойката слязла на чай и отново била изпратена да си легне, тъй като все още не се чувствувала добре, двете гореспоменати вещици пак се опитали да отворят нейната врата и пак я намерили заключена, погледнали през ключалката, но тя била запушена; към полунощ видели светлина под вратата, а към четири сутринта чули отвътре пращенето на огъня (огън в спалнята на една прислужница през юни! В четири часа сутринта!). Всичко това те разказали на сержант Къф, който, вместо да им поблагодари за тяхното желание да му помогнат, ги изгледал някак кисело и подозрително, показвайки им ясно, че не им вярва — нито на едната, нито на другата. Оттук (а също и под влияние на чая) идеше и тяхната готовност да дадат воля на езика си върху неджентълменските обноски на детектива.