Тъй като вече бях забелязал уловките и хитрините на знаменития Къф и знаех, че възнамеряваше тайно да проследи Розана, когато тя излезе на разходка, на мен ми стана ясно, че той нарочно не е показал на двете прислужници колко много са му помогнали. Ако би показал на жени от този род, че смята техните показания за достоверни, те дотолкова биха се възгордели от това, че биха предупредили по някакъв начин Розана Спирман да се пази.
Излязох навън в прекрасния летен следобед. Много ми беше мъчно за бедната девойка и изобщо бях доста разтревожен от настъпилия обрат в нашите работи. Отправяйки се към храсталака, срещнах мистър Франклин по неговата любима пътека. След връщането си от гарата, където отиде да изпраща братовчеда си, той бе имал дълъг разговор с моята господарка. Тя му разказала за непонятния отказ на мис Рейчъл да позволи да прегледат гардероба й и тъй силно го бе натъжила, че той очевидно не се решаваше повече да говори за своята братовчедка. Семейният характер се прояви в него тази вечер за пръв път, откакто го помня.
— Е, Бетъридж — каза той, — как ви се харесва тази атмосфера на тайни и подозрения, в която ние всички засега живеем? Помните ли утрото, когато пристигнах тук с Лунния камък? Боже мой, защо тогава не го хвърлихме сред Подвижните пясъци!
След това избухване той не пожела да продължи разговора, докато не се успокои. Ние се поразходихме мълчаливо рамо до рамо, после той ме попита къде се е дянал мистър Къф. Невъзможно ми беше да излъжа мистър Франклин с отговора, че сержантът седи в моята стая и размишлява. Разказах му всичко, както си беше, споменавайки нарочно за това, което камериерката на моята господарка и първата домашна прислужница бяха говорили за Розана Спирман.
Бистрият ум на мистър Франклин само в един миг схвана накъде се бяха насочили подозренията на детектива.
— А тая сутрин вие, струва ми се, казахте, че някой си търговец видял Розана да отива пеша във Фризингхол вчера, когато ние мислехме, че тя лежи болна в стаята си?
— Да, сър.
— Ако камериерката на леля ми и другата жена са казали истината, значи, че бакалинът действително я е срещнал. Болестта й е била само предлог, за да ни заблуди. Тя е имала някаква престъпна причина да отива тайно в града. Изцапаната с боя дреха очевидно е нейна; а огънят в стаята й в четири часа сутринта е бил запален, за да превърне в пепел тази дреха. Розана Спирман е откраднала диаманта. Още сега ще отида да кажа на леля си как са се развили работите.
— Не, още не, сър — чу се нечий меланхоличен глас зад нас.
Ние бързо се обърнахме и се намерихме лице с лице срещу мистър Къф.
— А защо не? — запита мистър Франклин.
— Защото, сър, ако кажете на милейди, тя ще съобщи това на мис Вериндър.
— Да предположим, че й съобщи. Какво от това? — Мистър Франклин произнесе тия думи с внезапна разгорещеност и разяреност, сякаш детективът смъртно го бе обидил.
— А мислите ли, сър — спокойно каза сержант Къф, — че е благоразумно да ми задавате такъв въпрос на мен, в такъв момент?
Настъпи минутно мълчание. Мистър Франклин се приближи до детектива. Двамата се загледаха втренчено един в друг. Мистър Франклин заговори пръв, понижавайки гласа си тъй внезапно, както го бе и повишил.
— Предполагам, че вас ви е известно, мистър Къф — каза той, — че вие засягате един извънредно деликатен въпрос?
— Не за пръв път, а може би за хиляден път ми се случва да засегна някой деликатен въпрос — отвърна другият с присъщото му равнодушие.
— Трябва ли да разбирам от това, че вие ми забранявате да съобщя на леля си за този случай?
— Вие трябва да разберете, сър, че аз се отказвам от цялата тази работа, ако кажете дори и думичка на лейди Вериндър или на който и да било друг за това, което се случи, докато аз не ви разреша!
Тези думи решиха въпроса. За мистър Франклин не оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той гневно се обърна и ни остави.
Стоях там и с трепет ги слушах, не знаейки кого да подозирам, нито какво да мисля. Но въпреки моето смущение две неща ми бяха ясни: първо, че младата господарка, неизвестно как и защо, беше причина за острите думи, които те си наговориха. Второ, че те отлично се разбираха един друг, без да си бяха разменили някакви предварителни обяснения.
— Мистър Бетъридж — каза сержантът, — вие сте извършили голяма глупост в мое отсъствие. Извършили сте малко детективска работа по своя инициатива. Занапред може би ще бъдете така любезен да провеждате изследванията си заедно с мен.
Той ме хвана подръка и ме поведе по пътя, по който бе дошъл. Трябва да си призная, че макар и да заслужавах неговия упрек, аз нямах никакво намерение да му помагам да слага примки за Розана Спирман. Крадла ли беше тя, или не, законно ли беше това, или не — на мен ми беше все едно: аз я съжалявах.