— Какво искате от мен? — попитах аз, като отдръпнах ръката си и се спрях.
— Само малко сведения за тукашната околност — отвърна мистър Къф.
Не можех да откажа да обогатя географическите познания на детектива Къф.
— Има ли в тая посока някаква пътека, която да води от къщата към морето? — попита знаменитият Къф, като същевременно показа към елховата горичка, зад която се простираха Подвижните пясъци.
— Да — отвърнах аз, — има такава пътека.
— Покажете ми я!
Рамо до рамо в сумрака на лятната вечер ние с мистър Къф се отправихме към Подвижните пясъци.
Петнадесета глава
Потънал в мислите си, сержантът мълча; докато не излязохме от елховата горичка. Тук той се стресна като човек, взел някакво решение, и отново ме заговори.
— Мистър Бетъридж — подхвана той, — тъй като вие ми направихте честта и се впрегнахте, както се казва, в една кола с мен и тъй като смятам, че можете да ми бъдете полезен още преди да завърши днешният ден — аз намирам, че не е вече нужно ние с вас да играем на криеница и възнамерявам от своя страна да ви дам пример на откровеност. Вие сте решили да не ми дадете никакви сведения, които биха могли да навредят на Розана Спирман, защото тя се е държала добре с вас и защото вие искрено я съжалявате. Тия хуманни подбуди ви правят голяма чест, но в дадения случай те са съвсем излишни. Никаква опасност не застрашава Розана Спирман, дори и ако аз я обвиня като съучастница в изчезването на диаманта въз основа на улики, които за мен са тъй очевидни, както носът на вашето лице!
— Вие искате да кажете, че моята господарка няма да я преследва по съдебен път? — попитах аз.
— Искам да кажа, че лейди Вериндър не ще може да я преследва по съдебен път — отговори детективът. — Розана Спирман е просто оръдие в ръцете на друго лице и заради това друго лице Розана Спирман ще бъде пощадена.
Той говореше сериозно — в това нямаше никакво съмнение. Все пак в душата ми се пробуди някакво подозрение срещу него.
— А не можете ли да назовете това друго лице? — попитах аз.
— А не можете ли вие да сторите това, мистър Бетъридж?
— Не.
Сержант Къф изведнъж се спря и ме изгледа с някакво меланхолично съчувствие и любопитство.
— На мен винаги ми прави удоволствие да щадя човешките слабости — каза той. — И в настоящата минута аз изпитвам огромно желание да ви пощадя, мистър Бетъридж. А вие по същата тая великолепна причина чувствувате огромно желание да пощадите Розана Спирман, нали така? Кажете, не си ли е шила тя наскоро някаква нова дреха?
Защо той така неочаквано подхвърли странния въпрос — това аз никак не можех да разбера. И тъй като не виждах как истината би могла да навреди на Розана, аз отговорих, че девойката бе постъпила при нас с твърде оскъден запас от дрехи и че моята господарка като награда за доброто й поведение (аз подчертах последните думи) й бе подарила комплект ново бельо преди две седмици.
— Колко жалък е този свят! — каза детективът. — Човешкият живот, мистър Бетъридж, е нещо като мишена, в която нещастието непрестанно стреля и всякога попада на целта. Ако не беше този нов комплект бельо, ние лесно щяхме да открием нова нощница или фуста между нещата на Розана и бихме могли да я обвиним открито. Вие следвате мисълта ми, нали? Вие сам сте разпитвали прислужниците и знаете какви открития са направили две от тях пред вратата на Розана. Навярно знаете с какво се е занимавала вчера девойката, след като се е почувствувала неразположена? Не можете да се сетите? О, боже мой! То е така ясно, като онази светла ивица ей там, зад дърветата. В единадесет часа в четвъртък сутринта инспектор Сигрейв (това купище от човешки слабости!) показва на всичките прислужници петното върху вратата. Розана си има свои причини да подозира, че следите са останали върху една от нейните дрехи; тя използува първия удобен случай, за да се прибере в стаята си, намира петното върху нощницата или фустата си или — няма значение какво — преструва се на болна, промъква се до града, купува плат за нова нощница или фуста, ушива си я сама в своята стая в четвъртък през нощта, запалва огъня (не за да изгори нещо: други две прислужнички дебнат вън пред вратата и тя знае, че миризмата от горенето ще я издаде и че ще остане много пепел за изхвърляне), запалва огън, казвам, за да изсуши и изглади новоушитата нощница или фуста, след като я е изплакнала, а изцапаната с боя прикрива — вероятно върху себе си — и ето че сега, в тази минута, тя се опитва да я потули някъде, на някое удобно местенце, върху този пустинен бряг пред нас. Тази вечер аз я проследих и видях как тя отиде в рибарското селище и влезе в една къща, или по-точно в една хижа, където може би и ние с вас ще трябва да се отбием, преди да се приберем в къщи. Тя постоя в тази къща известно време и излезе оттам, както на мен ми се стори, с нещо скрито под мантията си. Мантията на една жена е емблема на милосърдие и прикрива множество грехове. Аз видях как тя се отправи на север, надолу по брега, след като напусна хижата. Нима вашият морски бряг се смята за толкова живописен, мистър Бетъридж?