— Да — отговорих аз тъй тихо, колкото можах.
— Всеки си има свой вкус — каза детективът Къф. — Ако питате мене, аз никога не съм виждал морски бряг, който да ми се е харесвал по-малко. Ако вие трябваше да следите някой човек, тръгнал по този гол бряг, и ако този човек има навика да се оглежда вие не бихте намерили нито педя местенце, където да се скриете. Трябваше да избирам едно от двете: или да видя как Розана отива в затвора по подозрение, или да я оставя поне засега да прави, каквото си иска. По причини, с чието обяснение не ще ви досаждам, аз предпочетох да понеса всички възможни жертви, отколкото да разтревожа още тази вечер едно лице, което ние с вас няма да назоваваме. Върнах се в къщи, за да ви помоля да ме заведете към северния край на брега по друг път. Пясъкът — това е един от най-добрите детективи, които познавам: той отлично ви води по следите. И ако ние не срещнем Розана Спирман по този обиколен път, то пясъкът може да ни покаже къде е била — стига само да е още светло. Ето го и пясъка! Извинете, че ще ви посъветвам, но сега мълчете и ме пуснете да мина напред.
Ако на лекарите бе известна болест под името детективска треска, то от тази именно болест страдаше сега и вашият покорен слуга. Сержант Къф се спусна между дюните към брега. Аз го последвах със силно тупкащо сърце и зачаках по-отдалеч да видя какво ще стане.
Оглеждайки се, аз забелязах, че съм застанал на същото онова място, където бяхме разговаряли с Розана Спирман през деня, когато мистър Франклин изведнъж се появи пред нас след пристигането си от Лондон. Докато очите ми следяха детектива, мислите ми неволно се върнаха към това, което се случи тогава между Розана и мен. Уверявам ви, аз почти почувствувах как бедната девойка с признателност ми стисна ръката за топлите думи, които й казах тогава. Уверявам ви, аз почти чух как нейният глас ми казваше, че Подвижните пясъци я притеглят против нейната воля, почти видях как лицето й просия, когато тя изведнъж забеляза мистър Франклин, внезапно изникнал пред нас измежду дюните. При тия спомени на душата ми ставаше все по-тъжно и по-тъжно; а когато се огледах с цел да се окопитя — видът на самотния малък залив ме подтисна още повече.
Последната вечерна светлина бързо гаснеше; и над цялата тази печална местност надвисна Някаква зловеща тишина. Вълните на океана, разбиващи се в далечния бряг на големия залив, не издаваха никакъв шум. А водата в самия залив беше мрачна и неподвижна. Жълтобели тинести петна се носеха по стихналата повърхност. Кал и пяна едва видимо проблясваха там, където последната светлина все още падаше измежду двете високи скали, които се издаваха от север и юг в морето. Започваше приливът и докато аз все още стоях и чаках, огромното мургаво лице на Подвижните пясъци започна да се набръчква, да потръпва — единственото движение в това отвратително място.
Аз видях как и детективът изтръпна, когато забеляза треперенето на пясъка. След като го гледа минута-две, той се обърна и дойде при мен.
— Вероломно място, мистър Бетъридж — каза той, — и никакви следи от Розана Спирман по целия бряг, където и да погледнете.
Той ме поведе надолу по брега и аз видях, че само неговите и моите следи личеха върху пясъка.
— В коя посока от нас се намира рибарското село? — попита мистър Къф.
— Кобс Хол — отговорих аз (така се наричаше селцето) — е много близко, на юг оттук.
— Тази вечер аз видях как девойката се отправи на север от Кобс Хол — каза детективът. — Следователно тя трябва да е тръгнала насам, към това място. В тази посока ли се намира Кобс Хол, отвъд онзи нос? Не можем ли да отидем там по брега — сега водата се е оттеглила.
Аз отговорих положително и на двата въпроса.
— Вие ще ме извините, ако ви помоля да побързаме — рече мистър Къф. — Трябва, преди да се стъмни, да намеря мястото, където тя е напуснала брега.
Бяхме изминали, струва ми се, около двеста метра по посока на Кобс Хол, когато изведнъж мистър Къф падна на колене, сякаш бе почувствувал внезапно желание да се помоли на бога.