Твърдо убеден, че детективът напразно си губи времето и приказките с мисис Йоланд, аз седях и слушах техния разговор почти така, както някога бях слушал в театъра приказките на актьорите. Знаменитият Къф показа удивителното си търпение: тъжно си опитваше щастието ту по един, ту по друг начин и изпращаше изстрел след изстрел, така да се каже, наслуки — дано попадне в целта. Всичко в полза на Розана, нищо в нейна вреда — ето крайния резултат, колкото и да се стараеше той. Мисис Йоланд говореше без отдих, без почивка и довери на детектива всичките си тайни. Когато погледнахме часовниците си и станахме да си ходим, той направи последния си опит.
— Сега ще ви пожелая лека нощ, госпожо! — рече детективът. — И за сбогом искам само да ви кажа, че си оставам ваш покорен слуга и искрен доброжелател на Розана Спирман. Но, боже мой, тя не трябва да остава тук! Моят съвет към нея е — да си отиде, да напусне…
— Господ да те поживи, но тя така и ще направи! — извика мисис Йоланд.
Розана Спирман щяла да ни остави! Аз наострих уши. Видя ми се странно, да не кажа повече, че тя не беше предупредила нито моята господарка, нито мен. И в душата ми възникна съмнение и аз си зададох въпроса: не попадна ли на целта последният изстрел на детектива Къф? Почнах да се съмнявам дали моето участие в цялата тази работа беше тъй безвредно, както аз си мислех. Може би детективът бе накарал честната жена да проговори, оплитайки я в мрежата на своите лъжи? Но като добър протестант аз трябваше да си припомня, че бащата на всички лъжи — това е дяволът; и че дяволът и злото вървят винаги ръка за ръка. Подушил във въздуха нещо недобро, аз се опитах да изведа мистър Къф навън. Обаче той изведнъж седна отново и помоля за още една подкрепителна глътка от холандския джин. Мисис Йоланд седна срещу него и му наля една чашка. Доста разтревожен, аз пристъпих към вратата и казах, че както изглежда, ще трябва да ги оставя — и все пак не си тръгнах.
— Значи тя възнамерява да напусне? — попита мистър Къф. — А какво ще прави, когато си отиде? Тъжно, тъжно! Горкото момиче си няма никого на този свят — само вас и мен…
— Има! — възрази мисис Йоланд. — Както ви казах, тя идва тук тази вечер, поседя и поговори малко с дъщеря ми Люси и с мен, сетне поиска разрешение да отиде сама горе, в стаята на Люси. Това е единствената стая в нашата, къща, където се намират перо и мастило. „Искам да напиша писмо до един приятел — рече тя, — а не мога да сторя това в къщи, защото другите прислужници ме следят.“ На кого беше написано това писмо — не мога да ви кажа; но то трябва да е било много, много дълго, ако се съди по времето, което прекара горе. Когато слезе долу, аз й предложих пощенска марка. Но писмото не беше в ръката й и тя не прие марката. Малко е потайна, бедничката (както и на вас е известно), що се отнася до самата нея и постъпките й. Но тя си има някъде приятел, това мога да ви кажа, и при този именно приятел ще отиде — помнете ми думата.
— Скоро ли? — попита мистър Къф.
— Щом може — отвърна мисис Йоланд.
Тук аз отново се отдръпнах от вратата и се върнах в стаята. Като главен слуга в дома на моята господарка аз не можех да допусна в мое присъствие да продължава такъв един безцеремонен разговор за наша прислужница — независимо от това, дали тя си отива, или не си отива.
— Вие навярно грешите относно Розана Спирман — казах аз. — Ако възнамеряваше да напусне сегашното си място, тя преди всичко щеше да съобщи за това на мен!
— Да грешим? — извика мисис Йоланд. — Та само преди един час тя купи лично от мен няколко неща за път, мистър Бетъридж, тук, в същата тази стая! А, добре, че се сетих… — прекъсна се сама досадната жена, като започна да тършува из джоба си. — Трябва да ви кажа нещо за Розана и за нейните пари… Ще я види ли някой от вас, когато се върнете в къщи?
— Аз с най-голямо удоволствие ще предам вашето поръчение на бедната девойка — отвърна мистър Къф още преди да успея да си отворя устата.
Мисис Йоланд извади от джоба си няколко шилинга и шестпенсови монети и като ги държеше на дланта си, започна да ги брои една по една с досадна предпазливост. После подаде парите на детектива, макар по лицето й да личеше, че никак не й се искаше да се раздели с тях.
— Мога ли да ви помоля да предадете тия пари на Розана с моите поздрави и почитания — каза мисис Йоланд. — Тя настоя да ми плати за някои неща, които й харесаха тази вечер, а на парите ние винаги се радваме — това не бих отрекла. Все пак на мене ми е някак съвестно, че взех от нея, бедната, спестените й с труд парички. И, правичката да си кажа, не мисля, че на мъжа ми ще му стане приятно да чуе, когато се върне от работа утре сутринта, че съм взела пари от Розана Спирман. Моля, кажете й, че аз на драго сърце й подарявам нещата, които тя купи от мен. И не оставяйте парите на масата — каза мисис Йоланд, като ги сложи изведнъж пред детектива, сякаш те пареха на пръстите, — недейте, иначе… Времената са тежки, плътта е слаба и… току-виж, че съм ги турила пак в джоба си.