— Да вървим! — обърнах се аз към мистър Къф. — Не мога повече да чакам. Трябва да се върна в къщи.
— Ей сега ще ви последвам — отвърна сержант Къф.
За втори път отидох към вратата и за втори път, колкото и да се мъчех, не можах да прекрача прага.
— Да се връщат пари, това е деликатна работа, госпожо — чух аз гласа на детектива. — Вие навярно и без това сте й продали нещата евтино…
— Евтино? — рече мисис Йоланд. — Съдете сам!
Тя взе свещта и поведе мистър Къф към ъгъла на кухнята. Дори и ако от това зависеше животът ми, аз не можех да се удържа да не ги последвам. В ъгъла беше струпан цял куп разни отпадъци (повечето старо желязо), които рибарят беше събирал дълги години от разбити кораби и още не бе успял да разпродаде. Мисис Йоланд зарови ръка в тези вехтории и извади оттам стара тенекиена кутия с капак и кука за окачване — такива лакирани кутии обикновено се употребяват на корабите за съхранение на географски и морски карти.
— Вижте! — каза мисис Йоланд. — Когато Розана дойде тази вечер, тя купи от мен точно такава кутия. „Тъкмо това ми трябва — рече тя — за моите маншетки и якички, за да не се мачкат в куфара.“ Един шилинг и девет пенса, мистър Къф! Да умра на място — нито половин пени повече!
— Без пари! — каза мистър Къф с тежка въздишка.
Той претегли кутията с ръка. Докато я разглеждаше, аз сякаш дочувах мотива на „Последната лятна роза“. Нямаше никакво съмнение: той бе открил нещо ново във вреда на Розана Спирман и го бе открил в такова именно място, където (аз бях убеден) нейното добро име е в безопасност… И всичко това ставаше с моята помощ! Предоставям на вас да съдите за моите чувства и за това, колко искрено се разкайвах, че бях станал причина за запознаването на мистър Къф с мисис Йоланд.
— Достатъчно — казах аз. — Ние наистина трябва да си ходим.
Без да ми обърне ни най-малко внимание, мисис Йоланд отново зарови ръка във вехториите и този път извади оттам един синджир за кучета.
— Премерете го на ръка, сър — рече тя на детектива. — Ние имаме три такива синджира и Розана взе два от тях. „Защо ви са, душичке, тия кучешки синджирчета?“ — питам я аз. „Ще ги наставя заедно и ще вържа с тях куфара си“ — дума тя. „Едно въженце ще ти излезе по-евтино“ — казвам й аз. „Синджирът е по-здрав“ — дума тя. „Та кой връзва куфара си със синджир?“ — питам аз. „О, мисис Йоланд, не ми възразявайте! — отвръща тя. — Дайте ми синджирчетата!“ Странна девойка, мистър Къф! Златна душичка и обича моята Люси като родна сестра… но си е малко чудноватичка. И така, дадох й ги. За три шилинга и шест пенса! Честна дума, само за три шилинга и шест пенса, мистър Къф!
— Едното? — попита сержантът.
— И двете! — отвърна мисис Йоланд. — Три шилинга и шест пенса за двете.
— Без пари, госпожо! — поклати глава детективът. — Просто без пари!
— Ето ги и парите — каза мисис Йоланд, връщайки ги назад към купчинката сребърни монети, които лъщяха на масата и сякаш я привличаха против нейната воля. — Розана само това купи и отнесе: кутията и синджирчетата. Един шилинг и десет пенса и три шилинга и шест пенса — или всичко пет шилинга и три пенса. Поздравете я и й кажете, че моята съвест не ми позволява да взема от нея, бедната, последните й спестявания, които сигурно ще й потрябват.
— А на мен, госпожо, съвестта не ми позволява да върна тия пари — каза мистър Къф. — И без това вие все едно че сте й подарили тия неща, направо подарили!
— Това ли е вашето искрено мнение, сър? — попита мисис Йоланд, цялата засияла от радост.
— В това не може да има никакво съмнение! — отвърна детективът. — Попитайте мистър Бетъридж.
Нямаше защо да питат мене. От мен те получиха само едно: „Лека нощ!“
— По дяволите с тия пари! — извика мисис Йоланд.
С тия думи тя сякаш загуби всякакъв контрол над себе си, грабна изведнъж парите и бързо-бързо ги напъха в джоба си.
— Не мога да се владея, когато някакви пари се търкалят наоколо и никой не ги взима! — Досадната жена изведнъж се тръшна на стола и загледа сержанта с такова изражение, сякаш искаше да му каже: „Парите са отново в моя джоб… опитайте се само да ми ги отнемете!“