При тези думи истината най-сетне проблесна в моята стара изкуфяла глава. Изглежда, че за миг аз съвсем си загубих разсъдъка. Сграбчих детектива за яката и го притиснах до стената.
— Дявол да ви вземе! — извиках аз. — С мис Рейчъл нещо не е в ред и вие сте крили това от мен през цялото време!
Притиснат до стената, детективът само ме гледаше, без да се съпротивява; дори и изражението върху меланхоличното му лице не се промени.
— Аха! — каза той. — Вие най-сетне отгатнахте.
Пуснах яката на редингота му, а главата ми се отпусна надолу. Моля ви, не забравяйте, като оправдание на моето избухване, че аз бях служил в това семейство цели петдесет години. Не веднъж и не дваж мис Рейчъл се бе катерила по скута ми и подръпвала бакенбардите ми, когато беше дете.
Въпреки всичките й недостатъци мис Рейчъл беше според мене най-милата, най-хубавата и най-добрата млада господарка, обслужвана и обичана някога от който и да е стар слуга. Аз помолих детектива Къф за извинение, но се боя, че направих това с влажни очи и не съвсем както трябва.
— Не се безпокойте, мистър Бетъридж — каза детективът много по-любезно, отколкото имах право да очаквам. — Ако ние, хората от нашата професия, се обиждаме тъй лесно, нямаше да струваме нито пукната пара. Ако това би ви донесло някаква утеха, то сграбчете ме отново за яката! Вие нямате представа как да правите това, но аз ще извиня вашата неловкост, взимайки под внимание вашите чувства.
Той изкриви крайчетата на устните си и очевидно си въобразяваше, че е казал много хубава шега. Аз го заведох в малкия кабинет и затворих вратата.
— Кажете ми истината, мистър Къф — започнах аз, — какво именно подозирате? Жестоко е да криете това от мен сега.
— Аз не подозирам — рече детективът Къф. — Аз зная.
Моята разпаленост отново почна да взима връх над благоразумието.
— Да не би да искате да ме уверите — възкликнах аз, — че мис Рейчъл е откраднала собствения си диамант?!
— Да — отвърна детективът, — именно това исках да кажа. Мис Вериндър е крила Лунния камък у себе си през цялото това време и се е доверила на Розана Спирман, понеже е била уверена, че ние ще заподозрем именно Розана Спирман в кражба. Ето ви цялата работа като на длан. Хванете ме отново за яката, мистър Бетъридж… Ако от това ще ви стане по-леко, сграбчете ме отново за яката!
Господ да ми е на помощ! От това нямаше да ми стане по-леко.
— Кажете ми вашите съображения? — това беше всичко, което можах да изрека.
— Утре ще чуете моите съображения — отвърна мистър Къф. — Ако мис Вериндър не отложи заминаването при леля си (а вие ще видите, че тя няма да го отложи), аз ще бъда принуден да изложа цялата работа пред вашата господарка. И тъй като не зная какво ще излезе от това, моля ви и вие да присъствувате и да чуете всичко, което ще си кажем. А дотогава нека оставим тази работа настрана. Не, мистър Бетъридж, сега няма да чуете от мен нито дума повече за Лунния камък. Масата е сложена за вечеря. Това е една от многото човешки слабости, които аз винаги щадя и уважавам. Докато вие позвъните на прислугата, аз ще затворя очи и ще се помоля. „За това, което ще получим…“
— Желая ви добър апетит, мистър Къф — казах аз. — Моят апетит изчезна. Ще почакам да видя дали ви обслужват добре, а след това, ако ме извините, ще се оттегля и ще се постарая сам да се справя със себе си.
Аз видях как му поднасяха най-хубавите неща и никак нямаше да съжалявам, ако бяха му приседнали. В това време при нас влезе главният градинар (мистър Бегби), за да направи седмичния си доклад. Мистър Къф тутакси подхвана разговор за розите и за преимуществата на тревните пътеки. Оставих ги двамата и си излязох с натежало сърце. От много години това беше първата ми неприятност, която не можеше да бъде разсеяна с една лула тютюн и до която „Робинзон Крузо“ не можеше да достигне.
Тъй като бях разтревожен и нещастен и нямах друга стая, където бих могъл да се уединя, аз отидох да се поразходя на терасата и да поразмисля върху всичко на тишина и спокойствие. Едва ли има голямо значение върху какво размишлявах. Чувствувах се стар, изтощен и негоден за работа и започнах да се питам за пръв път в живота си кога господ ще благоволи да ме прибере. И въпреки всичко аз продължавах да вярвам твърдо в мис Рейчъл. Ако сержант Къф беше Соломон с всичката му слава и ми кажеше, че моята млада господарка е замесена в някаква подла и престъпна афера, аз бих отговорил на премъдрия Соломон само по един начин: „Вие не я познавате; аз я познавам!“