Когато стигнах до вратата, която водеше от стаята на прислугата към долния салон, тя се отвори насреща ми и Розана Спирман изтича край мен; на лицето й бе изписано ужасно страдание, ръцете й силно притискаха областта на сърцето, сякаш там именно я болеше.
— Какво има, мила моя? — спрях я аз. — Да не сте болна?
— За бога, не ми говорете — отвърна тя, отскубна се от ръцете ми и изтича нагоре по тесните стълби.
Помолих готвачката (която се оказа наблизо) да отиде подир бедната девойка. Наблизо се оказаха още две личности. Мистър Къф бързо излезе от моята стая и попита какво се е случило. Казах му: нищо. Мистър Франклин отвори другата врата, повика ме в салона и ме попита дали не съм видял Розана Спирман.
— Тя току-що изтича край мен, сър, с твърде разстроено лице и се държеше някак странно.
— Страхувам се, че неволната причина за това нейно разстройство съм аз, Бетъридж.
— Вие, сър?
— Не мога да си го обясня, но ако девойката е замесена в изчезването на диаманта, аз наистина мисля, че само около преди две минути тя беше готова да си признае всичко — и то пред мен.
Когато той произнесе последните две думи, аз случайно погледнах към вратата и ми се стори, че тя беше малко открехната.
Подслушваше ли ни някой? Вратата отново се притвори, когато тръгнах към нея. Погледнах в коридора и ми се стори, че видях краищата на черния редингот на детектива Къф някъде зад ъгъла. Той знаеше не по-зле от мен, че не можеше повече да разчита на моята помощ при този обрат, който бе взело неговото разследване. При подобни обстоятелства от него можеше да се очаква, че той ще търси начини Да си помогне сам — и то именно такива потайни начини.
Тъй като не бях напълно сигурен, че наистина съм видял детектива, и не желаейки да създавам нови неприятности там, където и без това ги имаше предостатъчно — аз казах на мистър Франклин, че навярно някое от кучетата бе влязло в къщи и го помолих да ми разкаже какво именно се бе случило между него и Розана.
— През салона ли минавахте, сър? — попитах го аз. — Или я срещнахте случайно и тя ви заговори?
Мистър Франклин ми показа билярдната маса.
— Удрях топките наоколо — каза той — и се опитвах да забравя тази неприятна работа с диаманта. Вдигнах случайно очи и ето че до мен, като призрак, бе застанала Розана Спирман. Тя се бе промъкнала тук така незабелязано, че отначало просто не знаех какво да правя. Видях, че е силно изплашена, и я попитах дали не желае да говора с мен за нещо. Тя отговори: „Да, ако смея“. Знаейки в какво я подозират, аз можех да изтълкувам тези нейни думи само по един начин. Признавам си, че ми беше твърде неловко. Нямах желание да предизвиквам откровеността на тази девойка. Същевременно при трудностите, които ни обкръжават, чувствувах, че просто нямам право да откажа да я изслушам, ако тя наистина желае да ми каже нещо. Положението беше доста неудобно: а, изглежда, че и аз излязох от него доста неудачно. Казах й: „Не ви разбирам. С какво бих могъл да ви услужа?“ Имайте предвид, Бетъридж, че аз съвсем не говорех с нея грубо. Бедната, тя не е виновна за това, че е грозна! Щеката все още беше в ръцете ми и аз продължавах да удрям топките, за да прикрия своята неловкост. Но това още повече влоши положението. Изглежда, че съм я оскърбил, без да имам ни най-малкото желание да сторя това. Изведнъж тя се обърна настрана и аз я чух да казва: „Той си гледа билярдните топки. Приятно му е да гледа нещо друго, само не и мен!“ И преди да успея да я задържа, тя изхвръкна от салона. Не съм спокоен, Бетъридж… Бихте ли предали на Розана, че аз съвсем не исках да бъда груб към нея? Може в мислите си да съм бил малко жесток към нея — аз едва ли не се надявах, че изчезването на Диаманта ще бъде приписано на нея. Не от някакво недоброжелателство към бедното момиче, но…
Тук той замълча и като се върна при билярдната маса, започна отново да удря топките.
След това, което се случи между детектива и мен, аз знаех какво именно не довърши мистър Франклин не по-зле от самия него.
Само установяването, че Лунният камък е откраднат от нашата втора прислужница, би могло да избави мис Рейчъл от подозрението на детектива Къф. Сега вече не ставаше въпрос да се успокоят нервите на младата господарка, а да се докаже нейната невинност. Ако Розана не беше се компрометирала с нищо, надеждата, която би чувствувал мистър Франклин, както той сам си призна, би била много жестока по отношение на нея. Но случаят не беше такъв. Тя бе се престорила на болна и тайно бе ходила във Фризингхол: Бе стояла будна цяла нощ, създавайки или унищожавайки нещо съвсем потайно. И бе ходила при Подвижните пясъци оная вечер при извънредно подозрителни обстоятелства — да не кажем нещо повече. Поради всичките тия причини (колкото и да ми беше жал за Розана) аз не можех да не се съглася, че възгледът на мистър Франклин по този въпрос беше и естествен, и благоразумен — от негова гледна точка.