И аз му казах това.
— Да, да — отговори той. — Но съществува още една надежда, макар и много слаба, че поведението на Розана може да си има някакво обяснение, което ние засега не виждаме. Аз не мога да търпя да се обиждат жените, Бетъридж! Кажете на бедната девойка, каквото ви помолих. И ако пожелае да говори с мен — все едно дали това ще ми причини някоя беда или не, — изпратете я при мен в библиотеката.
След тия любезни думи той остави щеката и си излезе.
Направих справка в слугинската стая и узнах, че Розана си е отишла в стаята. Тя отклонила с благодарност всички предложения за помощ и помолила само едно: да я оставят да си почине на спокойствие. Следователно въпросът за нейната изповед (ако тя наистина е имала какво да изповяда) беше приключен поне за тази вечер. Аз съобщих това на мистър Франклин; той напусна библиотеката и отиде да си легне.
Бях започнал да гася лампите и да затварям прозорците, когато Самюел дойде при мен с новини за моите двама гости, които бях оставил в стаята си. Изглежда, че най-после спорът около бялата мъхеста роза бе завършил. Градинарят си отишъл у дома, а мистър Къф просто изчезнал. Не могли да го намерят никъде в долния етаж на къщата.
Погледнах стаята си. Съвсем вярно: там нямаше никой; намерих само две празни чаши и силна миризма на горещ грог. Може би детективът бе отишъл самичък в спалнята, приготвена за него? Качих се горе да видя.
Когато се добрах до втората площадка, стори ми се, че дочух някакво тихо и равномерно дишане откъм лявата си страна. Лявата страна на площадката водеше към коридора, който се свързваше със стаята на мис Рейчъл. Погледнах нататък и там, свит върху три стола, поставени напреко на коридора, навил червена носна кърпа около белокосата си глава, подложил вместо възглавница официалния си черен редингот — лежеше и спеше детективът Къф.
Той тутакси се събуди, тихо, като куче, щом се приближих до него.
— Лека нощ, мистър Бетъридж! — каза той. — И помнете, ако някога захванете да отглеждате рози — бялата мъхеста роза е по-хубава, когато не се присажда на кучешката роза, — каквото и да ви казва градинарят!
— Какво правите тук? — попитах го аз. — Защо не сте си легнали в леглото?
— Не съм си легнал в леглото — отвърна мистър Къф, — защото аз съм един от многото хора на този жалък свят, които не могат да си изкарват прехраната и лесно, и честно едновременно. По някакво странно стечение на обстоятелствата връщането на Розана Спирман от Подвижните пясъци съвпада с решението на мис Рейчъл да напусне този дом. Каквото и да е скрила Розана на брега, за мене е ясно, че вашата млада господарка не би могла да замине, докато не се увери, че това нещо наистина е скрито. Те вече са успели да си поговорят насаме тази вечер. Ако решат и се опитат да си поговорят още веднъж, когато тук всичко утихне, аз искам да им попреча. Не ми се сърдете, мистър Бетъридж, задето съм разстроил вашите разпореждания относно спането… сърдете се на диаманта!
— Как бих желал този диамант никога да не беше попадал в нашия дом! — избухнах аз.
Мистър Къф с плачевен вид погледна трите стола, върху които сам се бе настанил за през нощта, и най-сериозно каза:
— И аз също!
Седемнадесета глава
През нощта нищо не се случи (щастлив съм да добавя!), мис Рейчъл и Розана не направиха никакъв опит да се видят — бдителността на детектива Къф остана невъзнаградена.
Очаквах, че мистър Къф ще се отправи за Фризингхол още щом се съмне. Обаче той се позабави, сякаш искаше преди това да свърши нещо друго. Оставих го на спокойствие — да прави, каквото си иска. Излязох навън и срещнах мистър Франклин на неговата любима алея край храстите.
Преди още да успеем да разменим и две думи, ето че детективът неочаквано дойде и се присъедини към нас. Трябва да призная, че мистър Франклин се отнесе към него доста надменно.
— Имате ли нещо да ми казвате? — това бе всичко, което мистър Къф получи в отговор на вежливото си „добро утро“!
— Да, имам нещо да ви казвам, сър — отвърна детективът, — във връзка със следствието, което провеждам тук. Вчера вие разбрахте какъв обрат взима това следствие. Съвсем естествено е, че при вашето положение вие се оскърбихте и възмутихте. Съвсем естествено е също, че вие си изкарвате на мен гнева, предизвикан от семейния скандал.
— Какво искате? — прекъсна го мистър Франклин твърде рязко.